Лоис Буджолд - Пенрик

— Това не мога да го гарантирам.

Онзи пак изсумтя, през собственото му гърло, но сумтенето не прозвуча враждебно.

Пен започна с най-простичкия въпрос, за който се сети:

— Как се казваш?

Изненадана пауза.

— Моите ездачки ме наричат Демон.

— Това е като да наричаш коня си Кон или мен Момче. Или Мъж — побърза да се поправи той. — Дори конете получават имена.

— А ние как да получим име… Момче?

— Ами… повечето имена се дават. От родителите на децата. От собствениците на животните. Понякога се наследяват.

Последва дълга тишина. Създанието очевидно не беше очаквало разговорът да тръгне в тази посока.

Накрая устата му изрече колебливо.

— Значи бихме могли да сме Рухия .

И тогава се обади друг глас:

— А защо не Хелвия? Или Амберейн?

А после трети глас каза нещо на език, който Пен не знаеше, макар нещо в мелодиката да му звучеше смътно познато… гласът май настояваше името да е „Умелан“ или нещо такова. Още непознати думи се изляха от устата му, три гласа, четири… изгуби им бройката, а много скоро препирнята се разпадна в нечленоразделни крясъци и странен вой.

— Ама вие колко сте? — попита стреснато той. — Колко… поколения? — С колко ездачи е бил свързан този стар демон и от колко е копирал… или крал… живот?

— От нас ли очакваш да правим сметки?

Пен вдигна вежди и след кратък размисъл заяви:

— Ами, да.

— Ще има цена. Той не знае за цената. — Акцентът на този глас беше… дартакийски?

— Рухия плати наскоро — каза гласът на Рухия. — Този резерв ще стигне за дълго.

Кратка пауза.

— Дванайсет — каза някакъв глас.

— Само ако броим лъвицата и кобилата — промърмори друг. — Трябва ли да ги броим?

— Значи… ти сега една личност ли си, или дванайсет? — попита Пен.

— Да — каза гласът на Рухия. — И двете. Едновременно.

— Като във, хм, като градски съвет?

— Нещо такова. — Гласът не прозвуча впечатлен.

— И всички вие… дами ли сте… били?

— Така е прието — отвърна един глас, а друг добави:

— Тя не беше никаква дама!

Значи е прието, реши Пен, демонът да преминава към друг ездач от същия пол. Но явно не беше задължително, иначе той нямаше да се окаже в тази беда. „Богове пет. Нима съм се сдобил със сбирщина от дванайсет невидими по-големи сестри?“ Добре де, с десет, ако не се броеше кобилата и… лъвицата ? Дали и те имаха имена на животинския си език, които да пробутат?

— Според мен е най-добре да имате едно име — каза Пен. — Макар че ако искам да говоря със… с определена част от вас, тази част може да вземе… да наследи… името на старата си ездачка. — „Дванайсет?“ Все щеше да се оправи някак.

— Хммм. — Пропит от съмнения глас с неизвестен произход.

— Аз имам две имена — каза Пен. — Пенрик, което е малкото ми име, и Джуралд, което е името на рода ми. Общото ви име може да е нещо като родово име за всички ви.

Надяваше се, че никой не слуша този странен разговор през стената — разговор, който се водеше все с неговия глас. Нищо чудно, че Марда бе смятала речта на магьосницата за несвързано бръщолевене. Което го подсети да попита:

— И с просветена Рухия ли говорехте по този начин?

— След време се научихме на мълчалив говор — каза гласът на Рухия.

„И колко време ви е отнело?“, зачуди се Пен. И ако се проточеше твърде дълго, нямаше ли опасност човек да изгуби реална представа за собствения си глас? Потръпна, но после се отърси от лошите предчувствия и се върна към настоящия проблем.

— Трябва ви име, когато искам да се обърна към всички ви като към една. И да не е Демон. И да е нещо по-хубаво от кучешко име, богове пет. Искате ли аз да ви избера? Един вид подарък.

Този път тишината се проточи толкова дълго, че Пен се запита дали създанието не е заспало, не се е скрило или каквото там правеше, когато той не усещаше присъствието му. Накрая създанието каза тихо:

— За дванайсет дълги живота никой никога не ни е предлагал подарък.

— Ами, то това не е… не е лесно. Тоест, нямате тяло, така че как да ви даде някой материален подарък? Но името е нещо от въздуха, от ума и от духа, значи можеш да го подариш на дух, нали така? — Усещаше, че има напредък. И понеже напоследък все за сватби мислеше, реши да рискува: — Ухажорски дар.

Изпита усещането за много силно сумтене, но от устата му така и не излезе звук. Възможно ли бе да е хвърлил в недоумение едно създание на хаоса? Съвсем справедливо, между другото, предвид това какво причиняваше демонът на него .