Лоис Буджолд - Пенрик

— Трябва ли да стоя в стаята си? — попита Пен, докато го извеждаха в коридора.

Тигни изсумтя.

— Щом демонът се е събудил, вероятно е безсмислено да ви държим там насила, но от сърце ви моля да не напускате къщата без мое позволение. Умолявам ви. — Последното сякаш му костваше усилие, но свещеният май наистина говореше сериозно.

Пен кимна.

— Да, сър. — Засега една къща от Мартенмост му стигаше. Едва ли щеше да се загуби тук.

— Благодаря ви — каза Тигни и се обърна към портиера: — Прати пак при мен двамата охранители на Дъщерята, после и слугата Ганс. И кажи на Клий, че ще ми трябва по-късно, да не изчезне някъде.

Пен тръгна след портиера.

Косо го заведе на последния етаж, където имаше малки стаи за прислугата или по-низшите посветени. Стайчето, в което го въведе, поне имаше прозорец с опряна в него очукана маса, на която имаше леген, кана, която не си пасваше с него, няколко дрипави пешкира, огледало за бръснене и нечий бръснарски комплект. Единични легла от двете страни на масата. Налице бяха и други признаци, че стаята вече си има обитател — дрехи висяха на забити в стената пирони, на пода до единия креват имаше сандък, до него ботуши, други вещи бяха натикани и под двете легла. Вторият креват беше оправен и дисагите на Пен бяха върху него. Преди да си тръгне, Косо го уведоми, че по здрач долу се сервира вечеря за гостите и обитателите на къщата. Пен се зарадва. Явно заточението му беше свършило, пък било то и поради липса на място. Надяваше се съквартирантът му да не се разсърди заради неканения гост. Поне нямаше да дели едно легло с непознат, което се случваше често в претъпканите странноприемници.

В каната беше останала малко вода, студена. Пен се поизми от прахоляка, извади от дисагите няколко неща, които да използва по-късно, и приседна на ръба на кревата с надежда да подреди мислите си.

— Дездемона? Тук ли си? — Глупав въпрос. Къде би отишла и как? — Будна ли си? — поправи се той.

Никакъв отговор. След още няколко минути, уморен, но не толкова, че да му се доспи, Пен започна да изпада в недоумение. Тигни беше намекнал, че може да се разхожда свободно из къщата, нали така? Явно никой нямаше да го разведе, значи трябваше да се оправя сам. Стана от кревата в настроение за експедиция.

На този етаж нямаше нищо интересно, само още малки стаи. На долния видя основно затворени врати, макар и по-малко на брой. Единствената отворена водеше към нечия спалня. Пен надникна, но нищо повече. На следващия етаж имаше повече отворени врати, на кабинети като този на свещения, макар че каква работа се вършеше вътре, Пен не можа да прецени. Мушна глава в голямата тиха стая, която се падаше над кабинета на Тигни, и застина.

Беше библиотека и Пен за пръв път виждаше толкова много книги и свитъци на едно място. Дори училището на Дъщерята в Зелен геран можеше да се похвали само с няколко рафта книги, които Пен беше изчел от кора до кора още през първите си две години там. В рода му нямаше учени — в имението на Джуралд се пазеха счетоводни тефтери, архиви на лова и реколтата, няколко книжки с приказки, които се бях окъсали от четене, и два тома по теология, които събираха прах. Пен пристъпи омагьосан в библиотеката.

Две дълги писалища клечаха перпендикулярно на двата прозореца с изглед към улицата и си деляха светлината възможно най-справедливо. Зад едното седеше младеж малко по-голям от Пен — това беше добър знак, нали? — свел глава над работата си с перо в ръка. Косата му беше подстригана по войнишки, сякаш да послужи за подплънка под шлем, макар да не личеше шлем да я е затискал някога. Ако се съдеше по купчината бели листи вляво от него, по-малката купчина изписани вдясно и книгата отпред, разтворена и подпряна на дървена стойка, младежът правеше препис.

Непознатият вдигна глава към Пен и се намръщи. Явно не му беше приятно, че го прекъсват. Пен пробва с усмивка и леко помахване, колкото да покаже, че е безобиден, дружелюбен и няма нищо против да се запознаят, но онзи само изсумтя и заби отново нос в страницата, която преписваше. Пен реши да не се засяга и насочи вниманието си към рафтовете.

Една от библиотечките с лавици от пода до тавана беше посветена на теологията, което можеше да се очаква. Друга беше пълна с исторически книги и пътеписи, основно за отколешни времена и чужди царства. Собствената му родина се славеше като производителка на сирене, а не на история, помисли си Пен. На отделно място се съхраняваха древни, крехки на вид свитъци, стегнати с копринени ширити и прикрепени към тях малки дървени табелки със заглавията. Тях Пен не посмя да докосне. Развълнува се при вида на колекция от книги с приказки — личеше си, че са четени често. Имаше и висока библиотечка с творби на дартакийски, език, който Пен владееше що-годе добре, както бяха признали с неохота учителите му. Две лавици с книги на непознатия за него ибрийски, както и цял рафт с произведения, написани с екзотичните букви на древния седонийски език.