И да го държи на едно място, добави наум Пенрик. Но пък Тигни не му беше отказал категорично и окончателно достъпа до забранените книги.
— Така е, сър. — Постара се да излъчи покорство и примирение, макар вече да обмисляше преиграването на двубоя. Осъзна, че още държи в ръка седонийската хроника. Показа книгата на Тигни и сниши глас:
— Отворих тази книга и се оказа, че мога да я чета. Това… нормално ли е?
Тигни се подсмихна.
— Да, ако си седониец.
Пен също успя да се усмихне. По-добре черно чувство за хумор, отколкото гняв или още забрани.
— Да, ама не съм. И не знаех и дума на седонийски преди… ами, преди сега.
Тигни заряза хумористичните реплики и му кимна утешително.
— Да, нормално е. Когато демон служи дълго на господаря си, усвоява майчиния му език. И го предава на свой ред. Рухия владееше няколко езика, придобити по този начин, при това ги владееше отлично. Бяха много полезни и за нея, и за храма.
— Значи е била велик учен?
Тигни се поколеба.
— Не точно — каза накрая и отново измери Пен с поглед. — Но вие усвоявате наистина много бързо. Обикновено минават няколко седмици или месеци, преди такова знание да… да се просмуче, така да се каже. Но пък демонът на Рухия беше необичайно стар и могъщ. — Пое си дълбоко дъх. — Ще ми трябва известно време да прегледам вещите ѝ. Сигурно ще се наложи да разговарям директно с демона, като с най-прекия, ако не и най-благонадежден свидетел на делата ѝ. Ще съм ви изключително благодарен, ако останете на разположение за тази задача.
— Разбира се, сър — каза Пен, решен да се възползва от половинчатата си победа, докато още може. — Макар че… всъщност нямам контрол върху нея, не мога да я накарам да говори или…
— Можете. Просто още не го знаете.
Пен стисна зъби, преди да се е примолил отново за достъп до забранения шкаф. И без това не би могъл да прочете толкова книги за един ден.
Тигни продължи:
— Или, по-скоро, със сигурност бихте разбрали, ако демонът контролираше вас . — Отклони мрачно поглед и Пен се сети за неговия демон, от който свещеният незнайно как се беше отървал.
Тигни се обърна към писаря, който ги подслушваше безсрамно и дори не се преструваше, че пише.
— Клий, като приключиш с тази страница, слез долу. Искам да направиш препис на няколко писма, преди да ги изпратя.
— Да, сър — каза писарят, махна послушно с перото и задращи усърдно по листа пред себе си.
Тигни даде знак на библиотекарката да го последва. Двамата излязоха в коридора и взеха да си шепнат нещо, като току поглеждаха към Пен, после свещеният си тръгна, а жената се върна в библиотеката. Кимна на Пен в движение и се зае с тайнствените си дела на едно бюро в ъгъла.
Пен се зачуди откъде да започне — трудно решение при толкова голям избор — и накрая тръгна към рафтовете с приказките, но така и не стигна дотам. Вместо това седна на второто писалище и отвори отново седонийската хроника, от страх че новопридобитото му умение може да изчезне също толкова внезапно, колкото се беше появило. А и тази историческа хроника много приличаше на приказка: императорските дворове по нищо не отстъпваха на човекоядските леговища. Освен това му се прииска да научи още за императора инженер, съградил фонтани за поданиците си. Доста нетипично за император занимание, като си помислиш. Императорите не трябваше ли да завладяват земи и да покоряват народи? Нали точно завоеванията ги правеха императори…
Писарят Клий довърши страницата, прибра нещата си на един рафт и излезе, като кимна намусено на Пен — не беше точно приятелски жест, но поне беше знак, че е забелязал присъствието му. Пен отвърна с усмивка и кимване, както и с чувството, че е подписал примирие след битка, в която е участвал, без да знае. Библиотекарката не си тръгна, докато дневната светлина не намаля съвсем и Пен не пое към столовата за вечеря. Чак тогава го последва и като излязоха, заключи грижливо вратата.
Вечеряха в едно варосано мазе с дълга маса. Храната беше обикновена, но изобилна. Оказа се, че не всички дякони и посветени, които работят в къщата, се хранят тук — някои живееха в квартири наблизо, други бяха семейни. Тигни не дойде, но Клий вече бе слязъл в столовата и помаха почти дружелюбно на Пен да седне на пейката до него. Представи го на сътрапезниците си като „гост“, без да навлиза в подробности. Пен, уморен и гладен, предпочиташе да слуша, отколкото да говори, а Клий умело избягваше всички въпроси, които касаеха истинската причина Пен да се появи в Мартенмост. Повечето посветени бяха младоци, които си разменяха клюки, обсъждаха работата си — предимно административна, — хранеха се бързо и един по един се изнизаха от столовата.
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу