Лоис Буджолд - Пенрик

Дойде ред да се нахрани и прислугата и Пен се размина с Ганс на вратата. Ганс изглеждаше доволен, че няколко дни ще се размотава без работа и ще яде на корем, но въпреки това попита:

— Кога ще потеглим към къщи, лорд Пенрик?

— Още не знам — призна Пен. — Явно зависи от просветен Тигни, а той иска първо да прегледа вещите на просветена Рухия. — Колко трудоемка можеше да е тази задача? Все пак нещата на магьосницата, предимно дрехи, се бяха събрали в дисагите. „Добре де… ако не броим най-ценната ѝ вещ, демона.“ — Предполагам, че той е изпълнител на завещанието ѝ или нещо такова.

Ганс изсумтя недоволно, а Пен тръгна с Клий по стълбището. Оказа се, че дели стая именно с него. Не личеше писарят да е особено ядосан, че са му натресли съквартирант, поне не колкото очакваше Пен. Клий обясни, че в къщата всички си лягат рано и стават по първи зори, така че Пен също се приготви за лягане. И наистина, денят му се беше сторил страшно дълъг, сигурно заради множеството промени. Клий не побърза да духне свещта, а вместо това заразпитва Пен за семейството му, не толкова в частност, колкото за житието-битието им на провинциални лордове. Пен започваше да си дава сметка, че погледнато отстрани, семейното владение на малката планинска долина изглежда доста незначително.

— А ти оттук ли си? От града? — попита на свой ред Пен. Писарят изглеждаше достатъчно надут, за да е обикновен гражданин.

— Вече да — отвърна Клий. — Не съм роден тук, а в замък Мартенден, на десетина мили нагоре покрай езерото. Брат ми е тамошният барон.

— А, като Ролш — каза Пен, доволен, че е открил нещо общо помежду им. — Значи ти си лорд посветен Клий, така ли?

Клий направи гримаса.

— Той не ми е роден брат.

— Аа — каза Пен и след кратко неловко мълчание добави: — Аз също имам един не точно чичо, който има ферма близо до Зелен геран. Харесвам го. Жена му е много мила с мен. — Надяваше се подтекстът да е станал ясен, а именно — че такива неща се случват и не са проблем.

Клий изсумтя.

— Замък Мартенден не е някакъв си укрепен чифлик. Родът Мартенден са едри земевладелци по тези места от столетия.

Пен не би нарекъл Джуралд „укрепен чифлик“. Или, ако ще го наричат така, поне да прибавят отпред едно „много голям“.

— Брат ми е в постоянен конфликт с града, чиято управа ламти за земите, рентите и правата му — продължи Клий. — Градските първенци са го ударили през просото. Вече изкупиха именията на десетина дребни земевладелци заради дългове. Ако питаш мен, търговските гилдии са се сдушили и предлагат заеми на хората с единствената цел после да изкупят владенията им за петаци.

Пен си спомни руините, които беше видял по пътя насам, и реши, че разрастването на града вероятно се дължи не толкова на силови наказателни мерки, колкото на търговска хитрост. От друга страна, първо трябва да станеш богат и чак тогава да си купиш наемници. Мартенмост беше свободен кралски град и не дължеше подчинение никому, освен на Свещения крал на Лесовете. Явно градската управа поддържаше крехко равновесие между задълженията си към своя далечен суверен и отношенията си със съседните градове, които на свой ред имаха сложни отношения с този и онзи. Беше останал с впечатлението, че Мартенмост е много повече свободен, отколкото кралски. Сети се за шеговитата молитва, която един от дяконите беше казал на вечеря: „Петимата богове да пазят Свещения крал… далече от нас!“.

— Ами принцесата-архисвещена? — попита той. — Никога не съм виждал принцеса. Нито архисвещен де. Дано успея да я зърна, докато съм тук. Много ли е красива?

Клий се разсмя.

— Тя е на петдесет .

В приказките принцесите винаги бяха млади и красиви, сигурно защото поостарееха ли, ставаха кралици, помисли си Пен. Явно титлата на принцесата-архисвещена беше по-скоро политическа и нямаше нищо общо със семейното ѝ положение.

— Е, предполагам, че дори принцесите от кралско потекло могат да имат интереси или призвание.

Клий сви рамене.

— Архисвещенството на Мартенмост от векове е бунище за нежелани кралски отрочета. На тази обаче трябва да се признае, че е адски умна. Освен че управлява храмовите владения, подпомогна местните производители на коприна, което насочи в ръцете ѝ още пари, с които да изкупува земя. Никой не знае какво ще стане, когато на града и на принцесата им свърши фуражът. Ще трябва да се ядат един друг.

След тази странна реплика Клий духна свещта и се обърна към стената. Пен, чиито клепачи тежаха от изтощение, дори не направи опит да си поговори с Дездемона.