Лоис Буджолд - Пенрик

— След като се събудихте от дългия сън, да сте изпитвали нещо необичайно? Каквото и да било?

— Имах много силно главоболие, но докато стане време да тръгнем от Зелен геран, вече бях добре. — „Освен това никой не искаше да ме докосне, сватбата ми се провали и се отнасят с мен като със затворник, макар да не съм извършил никакво престъпление“. Но по-добре да не споменава за това. Тигни тъкмо се поотпусна, когато Пен добави: — Също така, по-предната вечер демонът се събуди и започна да ми говори.

Тигни застина.

— Как?

— Ми… през устата ми.

— Сигурен ли сте?

Пен не знаеше как да разбира този въпрос. Тигни подозираше, че може да е бил в делириум и да е получил халюцинации, така ли? Това често ли се случваше на прясно „демонизираните“?

— Знам, че не говорех аз. Не знам ибрийски. Нито рокнарийски, адрийски или седонийски. Тя се оказа доста приказлива, между другото. И обича да спори. — И нищо чудно, при десет жени, принудени да съжителстват натясно. Или техните духове, мисъл, от която го побиха тръпки. „Образи на духовете им“ не звучеше много по-добре.

Тигни го изслуша, после стана и отиде при вратата да извика на портиера, който бе останал долу във фоайето и очевидно се казваше Косо. Или „Косо!“.

— Заведи тези трима мъже да обядват — нареди той и избута Ганс и охранителите през вратата. — Намери място в къщата за слугата на лорд Пенрик, той ще пренощува тук. — На охранителите каза: — Вие ще отседнете при своя орден в дворцовия храм, но не напускайте града, преди отново да съм говорил с вас.

Затвори вратата след тях и се обърна да погледне Пен. Пен отвърна обнадеждено на погледа му. След малко свещеният сложи ръка на челото му и пропя със силен глас:

— Демоне, говори!

Мълчание. Мълчанието се проточи, докато Пен не се разшава неспокойно.

— Не аз я спирам — каза той. — Може би денем спи. Досега ми е говорила само вечер, преди да заспя. — Единственото време, когато оставаше сам?

Тигни се навъси и използва отново заповедния си глас:

— Говори!

— Дали да не опитам аз? — предложи бодро Пен. Истината бе, че започваше да се изнервя. Каза тихичко: — Дездемона, би ли отговорила на учен Тигни, за да не си помисли, че съм полудял или че го лъжа? Моля те?

След още един дълъг момент устата му каза нацупено:

— И защо да го правим? Страхлив унищожител на демони. Рухия го мислеше за усърден, но ние винаги сме го смятали за позьор и педант.

Ръцете на Пен се вдигнаха сякаш самички към изчервеното му лице, сякаш да спрат това неучтиво излияние. Той ги отпусна бавно и каза:

— Съжалявам, сър. Тя май държи на мнението си. Вие, ъъ, познавате ли се отпреди?

— Познавам… — той махна укоризнено с ръка, — запознах се с Рухия преди двайсетина години. Тогава вече се бе сдобила с демона си.

Пен каза колебливо:

— Моите съболезнования. Значи сте били приятели?

— По-скоро колеги. Обучаваше ме, когато се сдобих със своя демон.

— Значи и вие сте магьосник? — каза изненадано Пен.

— Бях. Вече не съм.

Пен преглътна.

— Явно връзката не се е прекратила чрез вашата смърт.

— Така е. Има и друг начин. — Свещеният изкриви лице в мрачна гримаса. — Прахоснически начин, но необходим понякога.

Пен искаше да му зададе още куп въпроси в тази връзка, но Тигни започна да го разпитва за детството и младостта му в Джуралд. Пен си даде сметка колко кратка и скучна изглежда биографията му.

— Защо спряхте на пътя? — попита накрая Тигни.

— Как можех да не спра? Дамата очевидно беше зле. — Възможно най-зле, както се оказа впоследствие. — Исках да помогна.

— Можели сте вие да отидете в града за помощ.

Пен примигна.

— Дори не ми хрумна. Всичко се случи толкова бързо. Докато аз сляза от коня да видя какво става, Уилром вече беше препуснал към Зелен геран.

Тигни потри с ръка челото си и промърмори:

— И сега всичко е надолу с главата. — Вдигна очи и добави: — Смятахме да настаним просветена Рухия в дворцовия храм, но засега вие ще останете тук. Така ще е най-добре. Ще ви намерим стая. — Стана отново да кресне на Косо и когато портиерът се качи, му даде съответните нареждания с господарски тон. Тигни ли беше най-старшият тук? Тази къща очевидно се занимаваше с прагматичните дела на храма, а не беше място за поклонничество и молитви.

— Вие с какво се занимавате в ордена на Копелето, сър?

Тигни вдигна високо вежди.

— Мислех, че знаете. Отговарям за всички храмови магьосници в този район. Кой идва и кой си отива, задачи и доклади, сметки. Аз съм нещо като главен надзирател на магьосниците, ако щете. А знаете как се отнасят всички с надзирателите… Неблагодарна задача. Но Копелето ми е свидетел, че сами не могат да се организират.