Лоис Буджолд - Пенрик

Призори Пен и другите двама мъже отидоха в стаята на жените — за закуска и Боша да довърши попълването на документите. Багажът беше готов, но Найкис извади храмовите ширити на Пен от лекарската му чанта и ги погледна колебливо.

— Митничарите може да претърсят багажа ни. Дали да не ги скрием другаде, Пен?

Пен въздъхна и ги взе.

— Май е по-добре да ги оставя тук. Ще ми дадат други, когато се приберем у дома. — И кога беше започнал да мисли за Орбас като за свой дом? Точно за Орбас! — В момента е по-важно да скрием, че съм храмов магьосник, а не да доказваме обратното.

Боша повдигна здравия край на устата си в подобие на усмивка и каза:

— Дай ми ги за секунда. — Пен му ги подаде с известна неохота и Боша взе да оглежда специфичния им възел. После дръпна оттук-оттам със сръчните си пръсти и панделката се разпадна на един дълъг ширит. — Мадам Катаи, бихте ли седнали тук? — И посочи високото столче.

Найкис изпълни молбата му и изви любопитно очи. Боша взе четката от куфара и се зае с косата ѝ. Идрене се приближи да види какво прави евнухът. След няколко минути косата на Найкис вече бе вдигната в сложна прическа от черни къдри, придържани от храмовия ширит на Пен в ролята на обикновена панделка.

— О, колко хубаво стана! — възкликна Идрене. „Права е“, помисли си Пен.

Найкис се усмихна и посегна предпазливо към прическата, сякаш очакваше косата да се разсипе между пръстите ѝ, но нищо такова не се случи.

— Много умно, майстор Боша. Благодаря!

— А аз ви моля да насърчите генерал Арисайдия в намеренията му към лейди Танар, мадам Катаи.

— Значи го одобрявате за нея? — Усмивката ѝ не се промени, но Пен можеше да се закълне, че Найкис е наострила слух да улови и най-малкия нюанс в отговора на въпроса си. Защото при Боша нюанси да искаш. А и мнението му по въпроса тежеше много повече от очевидното.

— Мнозина душат около нея и повечето са неподходящи — каза той и потри тила си под бялата плитка. — А напоследък се е запалила да изучава навигация по звездите. Един от морските капитани на лейди Ксаре ѝ дава уроци и двамата висят с часове на покрива всеки път, когато човекът дойде в имението да докладва за курса си. Ако Танар не се омъжи за брат ви или за друг достоен мъж и не насочи енергията си към отглеждането на деца, следващата ѝ страст, опасявам се, ще е я прати на някой от корабите на лейди Ксаре да чиракува за офицер. А ако старата дама се запъне, лейди Танар като нищо ще избяга и ще стане пиратска кралица.

Това вероятно беше шега, помисли си Пен. Вероятно. При Боша беше трудно да се прецени. Както и при Танар, като си помислиш.

Найкис се усмихна широко.

— Пиратските кралици държат ли секретари?

— Дано не се наложи да науча от първа ръка отговора на този въпрос. — А после усмивката му се стопи. — Макар че всяко раждане крие рискове, които дори аз не мога да предвидя. Може би бурното море ще е по-безопасно за нея.

Идрене каза нежно:

— Не е по силите ни да защитим никого от живота, приятелю. Колкото и да ни се иска. — И насочи поглед към децата си.

Устните му се разтеглиха в изражение, което Пен не би нарекъл усмивка.

— Това не ми пречи да опитам.

А после стана време за раздяла, щедро придружена от сълзи, когато дойде ред Идрене и Найкис да напрегръщат смутения, но доволен Икос. Пен потисна завистта си. Така де, жените щяха да останат на неговите грижи все пак.

„Дано грижите ми се окажат достатъчни.“ Нарами багажа и тръгна след тях към стълбището.

Синьото седонийско небе белееше от рехава мъгла. Ако това вещаеше някаква промяна в хубавото време, тя едва ли щеше да настъпи толкова скоро, че да провали заминаването им.

Белите чайки се надвикваха с моряците и докерите по двата кея. Разтоварени сандъци със стока чакаха някой да ги отнесе към складовете. Неколцина мъже се суетяха около току-що пристигнала каруца, сваляха дълги керамични съдове с вино от сламеното им легло и ги мъкнеха към близкия кей. Други прехвърляха в ръчна количка медни кюлчета, покрити със зеленикава патина, под която прозираше характерният червеникав цвят на метала. Икос наблюдаваше всичко това с професионален интерес. Двамата с Боша, който най-после беше свалил шапката си, седяха на един нисък зид, уж убиват времето и зяпат пристанищния спектакъл.

— Изминах толкова път — скръбно каза Пен, — а така и не видях великия Тасалон.

— Понеже най-вероятно бихме го видели само през решетките на имперски затвор — каза Идрене, — хич недей да съжаляваш.