Йохана Синисало - Никога преди залез

- Мдаа, съвсем нов е - раздаваха мостри в Стокман. Както и да е. Чух, че бил експериментален, не се знае дали някога изобщо ще излезе на пазара...

Мъжът е толкова напрегнат, че нещо ме присвива под пъпа.

- Хеей, всъщност не те поканих тук на разпит за афтършейва ти. А защото имам работа за теб.

Разказвам накратко. Фирма за джинси обявява кон­курс между нас и три други рекламни агенции за нова­та си кампания. Името на колекцията е Сталкер и раз­бира се, искат незабавно да се превърне в модна ико­на. Трябва да бъде жигосана в съзнанията на модните маниаци с блясъка на мълния. Фирмата търси линия, която да е оригинална и извратена като тази на Дизел, да се впива в подсъзнанието като старите реклам­ни кампании на МикМак, правени от Хърби Кастема. Но и съвсем новаторска. Естествено.

- Винаги си бил един от най-добрите ни фотогра­фи, а напоследък показваш и на какво си способен с компютърната обработка на снимките си. Сътвори ни идея.

- Идея?

- Разбира се, аз и още двама-трима арт директори и копирайтъри сме затънали до гуша в работа, ушите ни пушат. В момента се нуждаем от всяка една лява и дясна мозъчна половина. Окей, сталкер, това, между дру­гото, означава и такъв преследвач на знаменитости, но не желаем никаква глупава Мадона, искаме нова глед­на точка. Искам да измислиш нещо, някаква адски сен­зационна снимка. Нещо в стила на поливането на стал- кери с бензин на площад „Ян Палах” в Прага, запалва­нето им и създаването на лого от пушека с мото „Да­вай, бейби, разпали ме“, знаеш. Няма ограничения.

- Нуждая се от нещо силно - казва Мартес, а аз не мога да откъсна очи от неговите ръце, които се сви­ват в секси конвулсии, сякаш стискат здраво два пръ­та. - Нещо невиждано досега и жестоко.

Поглеждам нагоре, той забелязва, че се взирам в ръцете му и се усмихва с присвити очи.

- Имаш най-болната фантазия, която съм виждал. Пусни я на воля. Пусни я на макс.

Микаел кима бавио, а аз вдигам големия, тежък спортен сак в ъгъла.

- Тук има осем чифта Сталкер, всички възможни размери, ще получиш и още, ако се наложи. Време бол - два месеца. Срокът е до края на март. А ако се заро­ди идея, това означава готини дънки за теб. Говоря за няколко десетки хиляди.

А ако се зароди идея и грабнем печалбата, вече оз­начава милион и половина марки покритие. Само че това не го казвам. Мятам сака в обятията на Микаел, той едва не присяда под тежестта му, но успява да се задържи прав, отстъпвайки две крачки назад.

- Нашата златна кокошчица. Навярно знаеш какъв е прякорът ти тук?

Микаел стиска сака с две ръце, вдига поглед въпро­сително.

Снишавам глас почти до шепот.

- Микеланджело.

Микеланджело.

Не бях Микеланджело, когато се срещнахме за пър­ви път - бях Студио Хартикайнен.

И до днес съм Студио Хартикайнен: рекламна фо­тография, компютърна обработка и графичен дизайн. А той е Марти, Мартес, най-печеният арт директор от най-жестоката рекламна агенция в града.

Спомням си.

Пристигам в агенцията и представям себе си, портфолиото си, вплитам в разговора дифузни филтри и електронни снимкови бази данни, а помежду ни мо­ментално се заражда непринудено и перспективно до­верие.

Доверие, точно така, а разбира се, и взаимно уди­вление: както вещ професионалист умее да се въз­хищава на друг, чиято област е достатъчно близка до собствената му, понеже се разбират в необходимата степен, за да бъдат способни да се оценят, и все пак дотолкова отдалечена, че не се налага да се конкури­рат за едни и същи клиенти.

Спомням си, Мартес.

Спомням си как на съвещанието установи зрителен контакт иззад гърба на някакъв наш общ клиент и на­прави гримаса тъкмо по начина, който и двамата раз­бираме, а аз за малко да избухна в смях.

Спомням си как, докато планирахме заедно някаква визуализация, мненията ни съвпадаха зашеметяващо, как нямаше нужда единият да обели и половин дума, за да се проясни погледът на другия и да възкликне:

- Йес! Тъкмо се канех да кажа същото!

Плеснахме един хай файв, спомням си лицето ти, изражението ти и това, че не бе закопчал горното коп­че на дьнковата си риза.

Спомням си как в случаите, когато бяхме насаме, те хващах да ме гледаш настоятелно, дотолкова, че се за­дъхвах, и как погледите ни се срещаха на йота по-задълго от обичайното, правейки гласа ми дрезгав, ко­гато се наложеше да обясня нещо. Тогава четях в очи­те ти, Мартес, в тях нямаше лъжа. В тях нямаше преструвка.