Йохана Синисало - Никога преди залез

Спомням си как ме викаше на съвещания, макар за уреждането на нещата да би стигнал и телефонен раз­говор. Спомням си как от време на време ме канеше на бира след работа, говорехме си за всичко между небе­то и земята, ценяхме се един друг, възхищавахме се, харесвахме се и се смеехме на едни и същи неща, и, ах, как бяхме на една вълна до последния милихерц. И може би малко попрекалихме с бирите, преминахме границата на здравословното.

Спомням си как усещах гръдния ти кош между ръ­цете си, ерекцията през плата на панталона ти, когато се облегнахме на крайбрежния парапет на Тамеркоски в нощния мрак. Още усещам устата ти върху моята, Мартес, устата с вкус на тютюн и Гинес, мустаците, дращещи горната ми устна, и ми се завива свят.

Мартес, спомням си и все още съм убеден, че не съм си внушавал.

В кладенчето има награда.

Най-напред чувам стъпки и се надявам, надявам, на­дявам - толкова, че шията ме заболява от двете стра­ни. Изкачва стъпалата в шпионката, малка кукла, коя­то се разхожда по повърхността на очите ми. Нарамил е огромен сак. Приплъзвам се към банята като гущер. Консервата котешка храна е в коша с прането. Хърка­нето на Пенти се разнася през стената откъм спалнята, сякаш някой дращи по чувал с нащърбени нокти. Сва­лих телефона от стената и зарових мобилния под куп възглавници на дивана, за да не може нищо да го събу­ди. На третия път вече не можа да го вдигне и се упла­ших да не би да се усети, че преднамерено се опитвам да го изтощя. Понякога го отнасям - разбира се, ви­ната е моя, ако не му става - но сега, за щастие, само изръмжа и ми заповяда да му духам. Та така, помпах го до пълно изпразване, за да бъда сигурна, че ще спи като труп през следващите два часа.

Ръцете ми трябва да бъдат като перца, за да не щракне ключалката, когато затварям вратата. Безшум­но хвърча по стълбите. Вратата тъкмо се кани да го погълне, когато прошепвам името му.

- Микаел.

Чувам как някой ме вика с притаен дъх откъм стъл­бището зад мен и се извръщам изненадан. Съпругата на пощенския дистрибутор от долния етаж. Размахва някакъв цилиндричен предмет и се озовава при про­луката на вратата, още преди да съумея да реагирам. Съзнанието ми препуска за миг, но бързо се успокоя­вам. Светло е, Песи спи, освен това е толкова отслаб­нал, че ми се плаче. В някои от дните само сръбва по малко вода, макар да съм му купил песчанка или хам- стер, а искрата в очите му е угаснала. Вратата на гост­ната е затворена, затова пускам жената в антрето - естествено че не ѝ се стои на стълбището; направо се шмугва покрай мен.

Жената - Паломита, казва ми - обяснява нещо на развален английски, та минава известно време, преди да доловя някакъв смисъл в думите ѝ. Искала да ми благодари за списанието, което ѝ дадох, пък и тя има­ла подарък за мен, нещо за котката ми.

За котката ми? Точно.

Благодаря ѝ с усмивка, предизвикана по-скоро от окаяна веселост, отколкото радост от подаръка, а тя вдига покъртителен поглед към лицето ми и се вглеж­да в мен с големи кафяви очи на кошута. После вне­запно се сепва, застива, а очите ѝ се разширяват пове­че от преди.

Откъм стълбището се чуват стъпки.

Ясно е, че вървят нагоре. Моето жилище е един­ственият апартамент на третия етаж, първоначалният съседски двустаен понастоящем съм превърнал в сту­дио, та онзи, който и да е той, трябва да е поел тъкмо насам.

Стъпките приближават като плесници. Бият ме по ушите и лицето през входната врата. Най-ужасният миг ще дойде, когато застанат зад вратата на Микаел. Болката изобщо не е толкова лоша, колкото очакване­то съвсем скоро да заболи.

Превръщам се в гущер, затърсил прибежище зад гърба на Микаел, после зад палтото му. Стъпките спи­рат, а не се чува глас, това е още по-плашещо от са­мия него.

Не искам да дишам. Скоро звънецът ще забръмчи. Скоро Пенти ще заблъска по вратата с юмрук. Ще зак­рещи и ще заругае с думи, които имат остри ъгли, а главата му така ще почервенее, че ще стане синя. Из­зад палтото краката ми отново ме подмятат. Другаде, този път към вратата, увисвам на бравата ѝ и потъвам в нова стая, която се разтваря като водопад от светли­на.

Кашлянето или почти глухото местене на пластма­сова кофа ми подсказват, че старата от долния етаж чисти стълбището, но шумът от стъпките ѝ превръща Паломита в хиперактивен циклон; първо прави опит да се изниже зад гърба ми, после се скрива сред пал­тата в антрето, а накрая отчаяно се втурва към вратата на гостната, та „ей, ей, не ходи там —“ е единственото, което успявам да процедя, след като вече я е отворила, замръзвайки на прага със зяпнала уста.