Ърнест Клайн - Играч първи, приготви се

— Идеята е чудесна — погледна ме с периферното си зрение Аех. — Благодаря, Ог!

— Благодаря — повторих аз. — Спасяваш ни живота.

— Надявам се, младежо. — Той се усмихна мрачно и се обърна към всички ни. — Пожелавам ви лек път. Ще се видим скоро — и при тези думи изчезна така внезапно, както се беше появил.

— Да му се не види! — обърнах се аз към Аех. — АртЗмида и Шото ще ги вземат лимузини, а аз трябва да се возя до летището с теб, грознико! В някакъв раздрънкан микробус!

— Не е раздрънкан — засмя се Аех. — И като си толкова претенциозен, си вземи такси, тъпако.

— Много интересно — погледнах крадешком към АртЗмида. — Четиримата най-сетне ще се видим на живо.

— За мен ще е чест — кача Шото. — Очаквам срещата ни с нетърпение.

— Да — прикова ме с поглед тя. — И аз нямам търпение.

След като Шото и АртЗмида излязоха от Мазето, казах на Аех къде се намирам.

— Клубът е от веригата Контактът. Обади ми се, като пристигнеш, и ще се срещнем отпред.

— Дадено. Само искам да те предупредя, че изобщо не приличам на аватара си.

— Какво от това? Че кой прилича на аватара си? Аз не съм толкова висок, нито толкова мускулест. А носът ми е малко по-голям…

— Само те предупреждавам. Срещата ни може да е… малко шокираща за теб.

— Добре. Тогава защо не ми кажеш как изглеждаш още сега?

— Вече потеглих — отвърна той, без да отговори на въпроса ми. — Ще се видим след няколко часа.

— Дадено. Лек път, амиго.

Мисълта, че ще се срещна лице в лице с Аех след години приятелство с него, ме притесняваше повече, отколкото исках да си призная. Но това бе нищо в сравнение със смута, който се надигаше у мен при мисълта, че щях да се срещна с АртЗмида, когато стигнахме в Орегон. Опитах се да си представя мига, изпълнен със смесица от вълнение и ужас. Какво ли щеше да е да я срещна на живо? Снимката, която бях видял, истинска ли бе, или фалшива? Имах ли все още някакъв шанс с нея?

С неимоверни усилия успях да изтикам тези мисли от съзнанието си, като се съсредоточих върху предстоящата битка.

Щом излязох от Мазето, започнах да изпращам призива до всички адреси от списъка си с контакти и го публикувах във всички форуми за ловци. Направих и кратък видеозапис, в който аватарът ми прочете писмото, и го пуснах да се върти постоянно по телевизионния ми канал.

Мълвата се разнесе бързо. След час планът ни за нападение при замъка на Анорак беше водещата новина по всички канали, придружена от заглавия, като Ловци обявяват война на Шестиците, Водещи ловци обвиняват ИОИ в отвличане и убийство и Идва ли финалът на Лова?

По някои от каналите вече излъчваха записа от убийството на Дайто, който им бях изпратил, както и текста от бележката на Соренто, като посочваха, че са ги получили от "анонимен източник". Засега от ИОИ отказваха коментар. Соренто обаче вече знаеше, че някак си съм успял да вляза в базата данни и да взема поне част от информацията. Искаше ми се да мога да видя лицето му, когато разбереше как бях постигнал това — като се бях преструвал на длъжник цяла седмица само няколко етажа по-надолу от офиса му.

През следващите няколко часа екипирах аватара си и се подготвях психически за предстоящата битка. Когато вече не можех да си държа очите отворени, реших да подремна, докато Аех пристигне. Изключих опцията за автоматично излизане от ОАЗИС и задрямах на сензорния стол, завит с новото си яке и пистолета, който бях купил по-рано, в ръка.

Малко по-късно се събудих рязко от мелодията, с която звънеше телефонът ми, когато се обаждаше Аех. Той ме чакаше отвън. Казах му, че идвам. Станах от стола, събрах си вещите и върнах екипировката под наем на гишето. Когато излязох на улицата, видях, че се беше стъмнило. Мразовитият въздух ме удари, сякаш някой ме поля с кофа ледена вода.

Малкият микробус беше паркиран до тротоара на няколко метра от входа. Автомобилът беше кафеникав Сънрайдър , дълъг около шест метра, модел от преди поне две десетилетия. Покривът и по-голямата част от кабината бях покрити със соларни панели, както и със сериозно количество ръжда. Прозорците бяха с тъмни стъкла, през които не можех да видя вътрешността.

Поех си дълбоко въздух и прекосих покрития с киша тротоар, изпълнен със странна смесица от страх и вълнение. Когато стигнах до микробуса, една врата отдясно се отвори и се спусна малка стълба. Качих се вътре и вратата се затвори с плъзване зад мен. Озовах се в миниатюрната кухня на автомобила. Вътре беше тъмно, като изключим лампичките, вградени на две редици в пода. Отляво имаше малък спален кът, сместен в пространството над акумулатора. Обърнах се и прекосих бавно сумрачната кухня, след което дръпнах завесата от мъниста, която водеше към кабината.