Ърнест Клайн - Играч първи, приготви се

Отворих металната кутия, в която държах запасите си от храна, и извадих бутилка вода и пакетче мляко на прах. Смесих ги в купичка и им добавих голяма порция корнфлейкс Плодови скалички. След като изгълтах закуската, извадих старата пластмасова кутия за обяд с картинка от Стар Трек , която държах скрита под счупеното табло на микробуса. Вътре стоеше най-важната ми вещ: училищна конзола за ОАЗИС, плюс сензорни ръкавици и визьор. Това бяха най-ценните неща, които притежавах. Твърде ценни, че да ги разнасям със себе си.

Надянах еластичните ръкавици, сгънах и разгънах пръсти, за да се уверя, че не бяха слепнали. После грабнах конзолата — плосък черен правоъгълник, голям колкото книга. В нея имаше вградена антена, но сигналът в микробуса беше много слаб, тъй като автомобилът се намираше под планина от метал. Затова бях сглобил външна антена и я бях монтирал на бронята на една кола на върха на купа. Кабелът на антената влизаше през дупка, която бях пробил във вратата на микробуса. Включих го в буксата отстрани на антената, свалих очилата си и си сложих визьора. Той се прилепи плътно около очите ми като очила за плуване — и блокира достъпа на светлина отвън. На нивото на слепоочията имаше малки слушалки с формата на тапи, които се пъхнаха автоматично в ушите ми. Във визьора имаше и два вградени микрофона, които улавяха всичко, което казвах.

Включих конзолата и заредих операционната система на ОАЗИС. Последва кратко проблясване на червена светлина, докато визьорът сканираше ретините ми. След като самоличността ми беше потвърдена, прочистих гърлото си и изрекох отчетливо:

— Звездната лига те нае да защитаваш Границата от Зур и армадата на Ко-Дан.

Паролата ми също беше потвърдена, както и гласът ми, и влязох в системата. В центъра на зрителното ми поле се появи следният текст с удебелени букви:

Потвърждаване на самоличността: Успешно!

Добре дошъл в ОАЗИС, Парзивал!

Влизане: 07:53:21 Стандартно време — 2.10.2045 г.

След като текстът изчезна, се появи кратко съобщение, съставено от само четири думи. То било вградено лично от Джеймс Холидей, когато програмирал ОАЗИС, в знак на почит към предците на тази виртуална среда — игралните монетни автомати от детството му. Четирите думи бяха последното, което потребителят на ОАЗИС виждаше, преди да напусне реалния свят и да влезе във виртуалния:

ИГРАЧ ПЪРВИ, ПРИГОТВИ СЕ

Аватарът ми се материализира пред шкафчето ми на втория етаж на гимназията — на същото място, на което бях стоял, когато излязох от системата предишната вечер.

Огледах се наляво и надясно по коридора. Виртуалната обстановка изглеждаше почти (но не напълно) истинска. Всичко в ОАЗИС беше изобразено в прекрасна триизмерна графика. Ако човек не се вглеждаше твърде подробно в заобикалящата среда, лесно можеше да забрави, че всичко пред очите му е генерирано от компютър. При това изгледът бе такъв със старата ми училищна конзола. Бях чувал, че ако влезеш в системата с някой от най-новите мощни терминали, няма да различиш ОАЗИС от истинския свят.

Докоснах вратата на шкафчето си и тя се отвори с тихо метално изщракване. Вътрешността му бе оскъдно украсена. Снимка на принцеса Лея с лазерен пистолет. Групова снимка на членовете на Монти Пайтън с костюмите им от Свещеният Граал. Корицата на списание Тайм с Джеймс Холидей. Протегнах се и потупах купчината учебници на горния рафт, те изчезнаха и се появиха след миг в инвентара на аватара ми.

Като изключим тях, той имаше само още няколко предмета: фенерче, къс железен меч, малък бронзов щит и кожени доспехи. Вещите ми бяха с ниско качество и нямаха магически функции, но единствено това можех да си позволя. Предметите в ОАЗИС струваха колкото и вещите в истинския свят (понякога дори повече) и за тях не се плащаше с ваучери за храна. Кредитите — паричната единица на ОАЗИС — в сегашните тежки времена бяха една от най-стабилните валути в света.

От вътрешната страна на шкафчето ми имаше закачено малко огледало, в което зърнах виртуалния си облик. Бях направил лицето и тялото на аватара си до голяма степен като истинските си. Той обаче имаше малко по-малък нос и беше по-висок. И по-слаб. И по-мускулест. И нямаше акне. Но освен тези няколко дребни подробности, бяхме почти идентични. Строгите правила за външния вид в училище налагаха всички аватари да са с човешки облик, от същия пол и на същата възраст, като притежателите си. Не се допускаха гигантски двуглави еднорози хермафродити. Не и на територията на училището.