Ърнест Клайн - Играч първи, приготви се

Бях стигнал до средата на четвъртия епизод от Семейни връзки, когато вратата на пералното помещение се отвори и леля Алис влезе — недохранена харпия с прокъсан пеньоар, стиснала кош с мръсни дрехи. Изглеждаше по-адекватна от обикновено, което бе лошо. Надрусана беше много по-сговорчива.

Тя ме погледна с обичайната си ненавист и започна да пъха дрехите в пералнята. После изражението ѝ внезапно се промени и надникна зад сушилнята, за да ме огледа по-добре. Очите ѝ се разшириха, когато зърна лаптопа. Аз бързо го затворих и понечих да го пъхна в раницата си, но разбрах, че беше твърде късно.

— Дай ми го, Уейд — посегна тя към лаптопа. — Ще го заложа, за да взема пари за наема.

— Не! — извиках аз и се дръпнах назад. — Моля те, лельо Алис, нужен ми е за училище.

— Нужно е да покажеш поне малко признателност, — кресна тя. — Всички трябва да си плащаме наема. Писна ми да живееш на мой гръб!

— Ти прибираш всичките ми ваучери. Те са предостатъчни да покрият моя дял от наема.

— Как пък не! — Леля отново се опита да изкопчи лаптопа от ръцете ми, но аз не го пусках, тъй че тя се обърна и ядосано се отправи към стаята си. Знаех какво ще последва, затова бързо въведох команда, която да заключи клавиатурата и да изтрие харддиска.

След няколко секунди леля Алис се върна със сънения си приятел Рик. Рик вечно ходеше гол до кръста, за да се фука с впечатляващата си колекция от затворнически татуировки. Без да каже и дума, той дойде при мен и вдигна заплашително юмрук. Аз се свих уплашено и му дадох лаптопа. След това двамата излязоха, като вече обсъждаха колко могат да му вземат в заложната къща.

Това, че ми взеха лаптопа, не беше кой знае какъв проблем. Имах два резервни в скривалището си. Но те не бяха толкова бързи и щеше да се наложи да презапиша всичките си файлове от резервните копия, които пазех. Изключително досадна работа. Сам обаче си бях виновен. Знаех колко рисковано бе да нося ценни вещи у леля.

Тъмносинята утринна светлина започваше да се процежда през прозореца на помещението. Реших, че щеше да е добре днес да изляза по-рано за училище.

Облякох се възможно най-бързо и безшумно, нахлузих износени джинси, размъкнат пуловер и прекалено голямо за мен палто, които всъщност представляваха целия ми зимен гардероб. После си сложих раницата и се качих до прозореца на пералното помещение. Сложих си ръкавиците и отворих покрития със скреж прозорец. Арктическият студ защипа бузите ми, докато се взирах в бурното море от покриви на каравани.

Караваната на леля се намираше най-отгоре на "купчина" от двайсет и две подвижни къщи, поради което се издигаше един-два етажа над съседните постройки. Най-долните каравани стояха върху земята или върху някогашните си бетонни основи, а натрупаните върху тях жилища бяха окачени на стоманено скеле — нестабилна метална конструкция, изграждана на парче в продължение на години.

Живеехме в купчините на Портланд Авеню — огромен кошер от избелели тенекиени кутийки, който ръждясваше от двете страни на шосе И-40 на запад от рушащия се, изпъстрен с небостъргачи, център на Оклахома Сити. Кварталът се състоеше от над петстотин отделни купчини, свързани помежду си с импровизирана мрежа от рециклирани тръби, трегери, подпорни греди и окачени мостове. Около непрекъснато разширяващия се периметър на квартала стърчаха десетина стари строителни крана (с които всъщност караваните се поставяха една върху друга).

Най-горното ниво или покривът на купчините, бе покрито тук-таме със стари соларни панели, които осигуряваха допълнително електричество за жилищата. Отстрани на всяка купчина висяха плетеници от стари маркучи и пластмасови тръби, конто снабдяваха караваните с вода и по които се изливаха отпадните води (лукс, с който не разполагаха всички квартали.) До най-долното ниво (наричано "пода") не стигаше почти никаква слънчева светлина. Тъмните тесни ивици земя между купчините бяха отрупани с ръждясалите скелети на изоставени коли и камиони, с изпразнени резервоари и отдавна затрупани проходи навън.

Един от съседите ни, господин Милър, веднъж ми разказа, че кварталите с каравани като нашия някога са се състояли от десетки подвижни домове, подредени в спретнати редици на земята. Но след петролния крах и настъпването на енергийната криза в големите градове започнали да се стичат бежанци от околните предградия и села, което довело до сериозен недостиг на жилища. Имотите, до които от града можело да се стигне пеша, изведнъж станали твърде ценни, че да се пилеят за огромни редове от подвижни жилища, затова на някого му хрумнала великолепна идея, както казваше господин Милър, "да натрупа проклетиите една върху друга" и така пространството да се оползотвори максимално. Идеята била подхваната на много места и кварталите с каравани из цялата страна бързо се превърнали в "купчини" като нашата — странен хибрид между коптори, землянки и бежански лагери. Сега покрайнините на всички големи градове бяха заобиколени от купчини, преливащи от пренесли се там селяни като родителите ми, които в отчаяно търсене на работа, храна, електричество и надеждна връзка с ОАЗИС бяха избягали от малките си загиващи градчета и бяха използвали последния си бензин (или впрегатни животни), за да закарат семействата, караваните и микробусите си до най-близкия метрополис.