Ърнест Клайн - Играч първи, приготви се

Всяка купчина в нашия квартал се състоеше от най-малко петнайсет каравани (като тук-таме имаше по някой микробус, товарен контейнер, туристическа каравана или миниван за разнообразие). През последните години много от купчините нараснаха до над двайсет етажа. Това притесняваше мнозина. Често се случваше някоя да се срути и ако помощното скеле се наклонеше под неподходящ ъгъл, ефектът на доминото събаряше и четири-пет съседни. В подобни случаи загиваха много хора. При това не веднага. Преди няколко години в източната част на квартала се срути купчина и онези от обитателите ѝ, които не загинаха на място, останаха заклещени под руините и умряха от загуба на кръв. Други успяха да оцелеят сред отломките само за да загинат седмица по-късно, когато крановете започнаха да разчистват срутените каравани. В купчините не идваха линейки и спасителни екипи, защото тези селища на практика бяха незаконни и обитателите им не плащаха данъци. Същото важеше за полицията и пожарната.

Нашата каравана се намираше в северната част, разположена край рушаща се магистрала. През прозореца на пералното помещение виждах слабия поток от пъплещи по напукания асфалт електрически автомобили, които превозваха стоки и работници до града. Докато се взирах в мрачния пейзаж, на хоризонта се показа яркият сребрист слънчев диск. Загледан в изгрева, изпълних своя ритуал: винаги, когато видех слънцето, си напомнях, че то е звезда. Една от над стоте милиарда звезди в нашата галактика. Галактика, която бе само една от милиардите други галактики във видимата вселена. Това ми напомняше как стоят нещата в действителност. Започнах с този ритуал, след като гледах научнопопулярна поредица от началото на 80-те, озаглавена Космос.

Измъкнах се през прозореца възможно най-безшумно и като се вкопчих в перваза, се плъзнах по студения метален обков на стената. Стоманената платформа, върху която стоеше караваната, бе съвсем малко по-широка от самото жилище и около него се образуваше около петдесет сантиметра широк перваз. Внимателно се спуснах надолу, докато краката ми не стъпиха на перваза, а после се протегнах и затворих прозореца след себе си. Хванах се за едно въже, което си бях окачил там, за да ми служи за дръжка, и започнах да пристъпвам настрани по перваза, докато не стигнах до ъгъла на платформата. Оттам слязох по рамката на подобието на стълба скеле. Почти винаги минавах по този маршрут, когато излизах от караваната на леля. Отстрани на купчината бе закована паянтова стълба, но тя се клатеше и се удряше в скелето, поради което не можех да я използвам, без да ме чуят. В купчините най-разумно беше да се стараеш да не те виждат и чуват. Често наоколо се мотаеха опасни и отчаяни хора — от онези, които ще те ограбят и изнасилят и ще продадат органите ти на черния пазар.

Слизането по плетеницата от метални греди винаги ми напомняше на старите видеоигри като Donkey Kong или Burger Time. Все си мислех, че някой ден трябва да създам ретро игра, вдъхновена от живота ми в купчините, в която да се събират изхвърлени компютри, да се търсят ваучери за храна и да се избягват пристрастени към метадон наркомани и педофили на път за училище. Игра, далеч по-забавна от реалния си прототип.

Докато слизах надолу, се спрях до една туристическа каравана три етажа под нашата, където живееше моята приятелка госпожа Гилмор. Беше мила старица на 75 години и винаги ставаше абсурдно рано. Надникнах през прозореца и я видях да приготвя закуска в кухнята. След няколко секунди и тя ме забеляза и очите ѝ грейнаха.

— Уейд! — каза и открехна прозореца. — Добро утро, миличък.

— Добро утро, госпожо Гилмор. Дано не ви стреснах.

— Не — отвърна тя и се загърна по-плътно в халата си заради течението от прозореца. — Навън е мразовито! Влез да закусиш. Имам малко бекон. А и яйцата на прах не са толкова лоши, ако ги посолиш достатъчно…

— Благодаря, но тази сутрин не мога. На училище съм.

— Добре. Друг път тогава. — Тя ми изпрати въздушна целувка и понечи да затвори прозореца. — И гледай да не си счупиш врата, докато се катериш, Спайдърмен.

— Добре. Доскоро, госпожо Гилмор. — Помахах ѝ и продължих надолу.

Госпожа Гилмор беше много добродушна. Позволяваше ми да преспивам на дивана у тях, когато се налагаше, но там почти не се наспивах заради котките ѝ. Тя бе дълбоко набожна и прекарваше по-голямата част от времето си в ОАЗИС в една от огромните виртуални църкви, където пееше химни, слушаше проповеди и ходеше на виртуални обиколки из Светите земи. Поправях старата ѝ конзола за ОАЗИС винаги когато се повредеше, а в замяна тя отговаряше на безконечните ми въпроси за живота през 80-те. Знаеше страхотни любопитни факти за онази епоха — неща, които няма как да научиш от книгите и филмите. А и непрекъснато се молеше за мен. Опитваше се да спаси душата ми. Сърце не ми даваше да ѝ кажа, че според мен организираната религия е пълна измама. Но вярата ѝ даваше надежда и я крепеше — също като Лова за мен. Както пише в Алманаха: "Хората, които живеят в стъклени къщи, е най-добре да си затварят устата".