Ърнест Клайн - Играч първи, приготви се

— Майка ти ми ги купи — отвърнах, без да се спирам. — Благодари ѝ от мое име, когато се прибереш да те накърми и да ти даде джобни пари.

Детинско, знам. Но макар и виртуална, това бе гимназия, а колкото по-детинска бе обидата, толкова по-силно въздействие имаше.

Отговорът ми предизвика смях у няколко от приятелите му и други ученици, които стояха наблизо. Тод13 се намръщи и дори се изчерви — сигурен знак, че бе изключил функцията за емоции в реално време, чрез която аватарът показваше изражението и езика на тялото на потребителя. Той понечи да отговори, но аз го изпреварих и изключих звука му, за да не чувам какво казва. Просто се усмихнах и продължих по пътя си.

Една от любимите ми функции в онлайн училището беше възможността да изключвам звука на съучениците си и прилагах тази опция почти всеки ден. Най-хубавото обаче беше, че те виждаха, че съм ги изключил и не можеха да направят нищичко по въпроса. В училището никога нямаше сбивания. Симулацията просто не го позволяваше. Цялата планета Лудус беше зона, забранена за битки. В това училище единствените оръжия бяха думите, а аз умеех да боравя добре с тях.

Ходех на училище в реалния свят до шести клас. И изживяването никак не беше приятно.

Бях болезнено срамежливо, тромаво хлапе с ниско самочувствие, което почти не умееше да общува — страничен ефект от прекараното в ОАЗИС детство. Не се чувствах удобно в кожата си. Онлайн нямах никакъв проблем да разговарям и да се сприятелявам. Но в истинския свят общуването — особено с деца на моята възраст ме притесняваше ужасно. Не знаех как да се държа и какво да казвам, a когато все пак съберях смелост да проговоря, като че ли винаги казвах нещо неуместно.

Част от проблема беше свързан с външния ми вид. Бях с наднормено тегло, откакто се помнех. За това допринасяше и диетата ми от отпусканите с купони храни, наблъскани със захар и нишесте, но също и бях пристрастен към ОАЗИС, поради което, докато не пригодих велоергометъра в скривалището си като средство за зареждане на батериите, се движех единствено, когато бягах от побойници преди и след училище Ситуацията се влошаваше още повече и поради оскъдния ми гардероб, съставен изцяло от дрехи, които не ми бяха по мярка, купувани от магазини "втора употреба" и получавани от дарения. С тях все едно на челото си имах нарисувана мишена.

Стараех се обаче да се впиша в обстановката. Години наред оглеждах столовата като терминатор Т- 1000 в търсене на групичка, която да ме приеме. Но дори останалите неудачници не искаха да имат нищо общо с мен. Бях твърде странен дори за чудаците. Ще попитате за момичетата. Беше изключително преживяване да разтоварям с тях. За мен те представляваха екзотичен извънземен вид, едновременно красив и страшен. Винаги, когато се приближавах до някое, неизменно ми избиваше студена пот и губех способността да съставям пълни изречения.

За мен училището беше урок по еволюция. Ежедневни подигравки, тормоз и изолация. В шести клас вече започнах да се чудя дали щях да успея да запазя здравия си разум през шестте години, които оставаха до дипломирането.

И тогава, един прекрасен ден, директорът ни съобщи, че всеки ученик с успех над средния можеше да кандидатства за прехвърляне в новата образователна система на ОАЗИС. Системата на държавните училища в реалността беше зле финансирана и от десетилетия не успяваше да поеме всички ученици. Условията в много от училищата бяха станали толкова ужасни, че насърчаваха всяко дете с успех над посредствения да си остане вкъщи и да посещава онлайн училище.

Едва не се пребих, докато тичах към администрацията, за да си подам молбата. Одобриха я и за следващия срок се прехвърлих в Онлайн училище № 1873.

Преди това аватарът ми стоеше само на Инсипио, планетата в центъра на Зона 1, където се появяваха новосъздадените аватари. На Инсипио нямаше кой знае какви интересни занимания, освен да си чатиш с други новаци или да пазаруваш в някои от гигантските молове, отрупали планетата. Ако човек искаше да отиде на някое по-интересно място, трябваше да плати такса за телепортация, която струваше истински пари, а с такива не разполагах. Етo защо аватарът ми нямаше как да мръдне от Инсипио. Това продължи, докато от новото ми училище не ми изпратиха имейл с ваучер за телепортация, който покриваше пътния билет на аватара ми до Лудус — планетата, на която се намираха всички държавни онлайн учебни заведения.

На Лудус имаше стотици училища, разпределени равномерно върху нея, и всичките бяха еднакви, защото за създаването им просто бе копиран един и същи код. И тъй като сградите бяха просто софтуер, за дизайна им нямаше финансови ограничения, нито ги ограничаваха законите на физиката. Всяко училище представляваше пищен храм на знанието с лъскави мраморни коридори, подобни на катедрали класни стаи, физкултурни салони с нулева гравитация и виртуални библиотеки, които съдържаха всяка книга (одобрена от училищното настоятелство), писана някога. Програмистите, натоварени със задачата да построят образователната система на ОАЗИС, се бяха постарали да създадат идеалната обстановка за обучение. Училището на бъдещето.