Ърнест Клайн - Играч първи, приготви се

Шестиците се забелязваха лесно, защото всички изглеждаха еднакво. От тях се изискваше да имат един и същи едър мъжки аватар (независимо от истинския пол на оператора) с късо подстригана тъмна коса и чертите на лицето, които системата задаваше по подразбиране. Всички до един носеха еднакви тъмносини униформи. Единственият начин да различиш тези корпоративни клонинги бе шестцифреният служебен номер отдясно на гърдите им под корпоративното лого на ИОИ.

Както повечето ловци, и аз ненавиждах Шестиците и се отвращавах от факта, че изобщо съществуваха. С наемането на армия от платени ловци този отдел опорочаваше цялата идея на състезанието. Естествено, някои биха казали, че ловците, които се обединяваха в кланове, правеха същото. Вече съществуваха стотици ловни кланове, някои от които с хиляди членове. Всеки клан бе обвързан с желязно юридическо споразумение, в което пишеше, че ако някой от членовете му спечелеше състезанието, той щеше да бъде длъжен да подели наградата с останалите членове. Независимите ловци като мен не обръщаха особено внимание на клановете, но все пак ги уважавахме като ловци — за разлика от Шестиците, чиято цел бе да предадат ОАЗИС в ръцете на зловреден международен конгломерат, твърдо решен да го разсипе.

Моето поколение нямаше представа какъв е бил светът без ОАЗИС. За нас това не бе просто игра или платформа за развлечения. Виртуалната среда бе неразривна част от живота ни, откакто се помнехме. Бяхме се родили в отвратителни времена и ОАЗИС бе нашето убежище. Мисълта, че ИОИ може да го купи и превърне и стандартен корпоративен продукт, ни ужасяваше по начин, който родените преди създаването му нямаше как да разберат. За нас това би било като да ти отнемат слънцето или да искат такса, за да погледнеш към небето.

Шестиците представляваха общия враг за ловците и едно от любимите занимания във форумите и чатрумовете ни беше да ги хулим. Много от ловците на високи нива спазваха правилото да убиват (или да се опитат да убият) всяка Шестица, изпречила се на пътя им. Някои дори отделяха повече време на преследването на Шестици, отколкото на търсенето на Яйцето. Големите кланове дори си организираха всяка година състезание под наслов "Да изтребим Мазниците", а наградата печелеше кланът, успял да избие най-много от тях.

След като прегледах още няколко форума, натиснах в списъка с отметките си иконата на един от любимите си уебсайтове. Това беше блогът на ловджийка на име АртЗмида, озаглавен Размислите на Арти. Бях се натъкнал на него преди около три години и оттогава го четях редовно. Тя публикуваше дълги есета за Лова на Яйцето, който наричаше "Влудяващото търсене на макгъфина [10]". Изразяваше се приятно и интелигентно, а публикациите ѝ бяха пълни със самоироничен хумор и остроумни, сардонични лирически отклонения. Освен че публикуваше своите (често невероятно смешни) тълкувания на откъси от Алманаха, тя поставяше и връзки към книгите, филмите, телевизионните сериали и песните, които в момента изучаваше като част от проучването си за Холидей. Предполагах, че публикациите ѝ бяха пълни с подвеждаща информация, но въпреки това бяха много забавни.

Едва ли е нужно да казвам, че страшно си падах по виртуалната АртЗмида.

От време на време тя качваше снимки на чернокосия си аватар, а понякога (всъщност винаги) аз си ги свалях в папка на харддиска. Аватарът ѝ имаше хубавичко лице, но не бе неестествено съвършен. В ОАЗИС човек свикваше да вижда плашещо красиви лица навсякъде. Но чертите на АртЗмида не изглеждаха като избрани от падащото меню в някой шаблон за създаване на аватари. Лицето ѝ имаше характерното изражение на истински човек, сякаш бе сканирала своя собствен лик и го бе наложила върху аватара си. Големи лешникови очи, заоблени скули, остра брадичка и постоянно извити в насмешлива усмивка устни. Струваше ми се неустоима.

Тялото ѝ също беше в известна степен необичайно. В ОАЗИС женските аватари обикновено имаха само два вида фигури — абсурдно слабото и въпреки това невероятно популярно тяло на топмодел или големия бюст и тънката талия на порнозвезда (които във виртуалната среда изглеждаха по-неестествено, отколкото в реалния свят). Но не и АртЗмида. Тя бе нисичка и закръглена. Рубенсов тип.

Осъзнавах, че увлечението ми по нея беше глупаво и непрепоръчително. Какво всъщност знаех за нея? Тя, разбира се, не разкриваше истинската си самоличност. Нито възрастта и местожителството си в действителността. Нямаше начин да разбера как всъщност изглеждаше. Можеше да е на петнайсет или на петдесет години. Много ловци дори се съмняваха, че е от женски пол, но аз не бях от тях. Сигурно защото нямаше да мога да понеса мисълта, че момичето, в което бях влюбен виртуално, можеше да се окаже петдесетгодишен чичко на име Чък с косми по гърба и плешиво теме.