Эндрю Фукуда: Плячката

Отново започват да се хилят, докато обсъждат как Учения направил това или онова. Получиха потвърждението, което бяха търсили. Знак, че той никога не ги е изоставял или предавал, че всъщност чака в края на тази пътека. Тях.

А не мен.

Мен ме изостави в град, пълен с чудовища. Момче, което плачеше, докато не заспи от изтощение с месеци след тръгването му. Но за тях беше устроил подробен план за бягство, включващ дневник (очевидно предназначен да бъде открит от тях) и лодка, която да ги отведе в Земята на млякото, меда, плодовете и слънчевата светлина.

Чувам ново кикотене, после още едно, смехът им ми прилича на подигравка. Точно се каня да им кажа да млъкнат, когато осъзнавам, че всъщност са притихнали, което е както внезапно, така и зловещо. Хвърлям поглед през пролуките в стената. Не успявам да схвана много добре какво се случва, просто виждам как Дейвид и Джейкъб вдигат каменната плоча. Бързо навличам сухи дрехи и излизам навън.

Изправили са плочата върху основата й и са се скупчили зад нея. От вдълбаните думи все още се стича вода и пред плочата се образува локва. Прочитам написаното още веднъж.

ОСТАНЕТЕ НА РЕКАТА

Но хепърите от купола не гледат лицето на плочата, а гърба й. Очите им виждат нещо, което аз не успявам и са разширени от шок, докато погледите им се плъзват по плочата, после над горния й ръб и се приковават в мен.

— Какво? — питам.

Те бавно завъртат плочата, за да мога да прочета написаното.

Пет думи. Пет думи, който ще останат така незаличимо запечатани в съзнанието ми, както са вдълбани в каменната плоча.

НЕ ДОПУСКАЙТЕ ДЖИЙН ДА УМРЕ

От години насам първите думи от баща ми към мен, за мен. Прошепване от миналото, което прераства в лек бриз и после се превръща в пожар. През тялото ми преминава електричество и аз чувствам как ледът у мен започва да се пропуква. И макар това да е светъл лъч на надежда, нова изпълваща ме сила, всичко, което успявам да сторя, е да падна на колене.

Джейкъб и Дейвид стигат до мен първи и ме вдигат. Чувствам как ме потупват по гърба, гласовете им са силни, но вече не ме дразнят, телата им се притискат към мен, но вече не усещам допира им натрапчив. Ръцете им се плъзгат по гърба ми, докато ме повдигат, а по лицата им се изписва удивление. Появяват се усмивки, от очите им струи топлота и съпричастност. Сиси затваря очи и притиска ръце към устните си, преливаща от вълнение. Когато ги отваря, за да ме погледне, от тях струят плам и нежност.

— Знаех си — заявява. — Неслучайно си тук, Джийн. Било е предопределено да си с нас. Да станеш част от нас.

Не казвам нищо, само чувствам как водата се стича по тялото ми. Задухва вятър и аз потрепервам. Тя ме обгръща с ръце и ме притиска към себе си. Още съм мокър, но на нея явно не й пречи.

— Повече недей да се държиш като чужд човек — шепне в ухото ми съвсем тихо, защото думите са предназначени само за мен. Притиска ме още по-плътно към себе си, преди да се разделим. Лицето и гърдите й са мокри. Тя мята на раменете ми одеялото, донесено от Бен. Слънчевата светлина струи върху лодката, върху реката, върху сушата, върху нас.

Когато бях във втори клас, в онази нощ, в която за малко да ме погълнат жив, седях сам в ъгъла на закусвалнята. Беше рано за обяд и фактът, че помещението беше относително празно, вероятно представлява голяма част от причината да оцелея в онази нощ. Във връзка с честванията по случай рождения ден на Владетеля ни бяха сервирани особено кървави синтетични пържоли. Всички се хранеха с въодушевление, зъбите им се впиваха в месото, по брадичките им се лееше кръв и се стичаше в специалните съдове пред тях.

Аз захапах изкуственото месо, а кръвта бликна подобно на вода от гъба за миене. Беше трудно да пренебрегна силния му вкус. Отдавна бях успял да се преборя с гаденето, предизвиквано от консумирането на кървави синтетични меса, но това ново празнично месо беше особено отвратително. Започнах да поемам дълги контролирани глътки въздух, като внимавах да не позволя на ноздрите си да се разширят. Затворих очи в престорена наслада и захапах месото още веднъж.

Почувствах остра болка в горните венци, която почти ме накара да потрепна. Спрях със зъби, още забити в месото. В устата ми се събра кръв. Оставих я да изтече навън. Надолу по брадичката ми. После в купичката пред мен. Отхапах още веднъж. Този път болката беше изгаряща и изпълни целия ми череп. Струваше ми огромни усилия да сподавя вика си. Със зъби, още забити в месото, аз задържах очите си затворени, демонстрирайки блаженство, като се молех сълзите, събрали се зад клепачите ми да се разпръснат.