Эндрю Фукуда: Плячката

И именно така ме намери баща ми петнайсет минути по-късно, когато влетя в къщата и бързо заключи вратата зад гърба си. Притисна треперещото ми тяло към своето, придърпвайки ме с масивните си мускулести ръце в топлите си обятия. Не заговори, докато ридаех, а сълзите ми мокреха предницата на ризата му. Само ме галеше по косата, а след известно време каза, че всичко е наред и съм се справил добре, обясни ми колко се гордее с мен и заяви, че съм добро момче.

Но няколко часа по-късно се наложи да ме остави. След като луната залезе и слънцето зае мястото й, той отвори входната врата и пое по празните, озарени от слънчева светлина улици. Към училището ми. За моя зъб. Налагаше се да го открие. Ако бъдеше намерен в някое затънтено ъгълче на закусвалнята или до крака на някоя маса, подозренията, все още в зародиш и по тази причина обречени на скорошно замиране, както в крайна сметка се случваше с всички налудничави слухове за хепъри, щяха да се потвърдят. А ако това се случеше, бързо щяха да съберат две и две и да дойдат за мен до минути, дори до секунди, щяха да се надпреварват да достигнат до мен, щяха да ме изядат.

Но когато баща ми се върна часове по-късно, само минути, преди да настъпи здрачът, ръцете му бяха празни. Не могъл да открие зъба ми. Беше замаян и страхът се бореше да изскочи на лицето му, но ми каза да не се тревожа. Вероятно просто бях глътнал зъба, обясни, и той се намираше на безопасно място в мен.

Аз се разплаках; мислех, че е позволено, след като съм си у дома, по-рано ме беше оставил да плача. Но той ме смъмри.

— Без повече плач. Никакви сълзи — нареди ми. — Скоро трябва да тръгваш за училище. Отсъствието ти може да привлече внимание. — Успях да спра да плача, но не можех да обуздая треперенето, което ме караше да се треса целия. Помислих, че отново ще ме нахока, но вместо това той ме придърпа към себе си и ме прегърна здраво, сякаш се опитваше да погълне вибрациите с тялото си. В ръцете му се почувствах в безопасност.

— Ще ми се просто да можехме да се преобразим — казах с уста, притисната към гърдите му.

Той мигом се напрегна.

Аз продължих.

— Защо не постъпим така, тате? Уморих се да се преструвам и непрестанно да се крия. Защо просто не се преобразим? Ще бъде така просто. Мога да намеря начин да донеса вкъщи от тяхната слюнка. — Бях така погълнат от думите си, че не забелязах гнева по лицето му. — Всичко, което трябва да направим, е да втрием малко от слюнката им в малък прорез в кожата. И тогава всичко ще свърши, всичкото това криене и преструвки. Ще станем нормални като всички други. Можем да го постигнем заедно, тате.

— Не! Не! — заяви и тази дума се заби в главата ми и ехото й никога няма да спре да кънти. — Не. — Обгърна лицето ми с широките си длани и насочи очите ми към своите. — Никога не говори такива неща. Никога не ги мисли. Никога вече.

Аз кимнах повече от страх, отколкото с разбиране.

— Никога не забравяй кой си, Джийн. — Притисна ръце още по-плътно към страните на лицето ми. Не мисля, че осъзнаваше силата, с която ме стискаше. — Идеален си такъв, какъвто си. Представляваш нещо повече от всички онези там навън. — Продължи да реди още думи и безброй клетви как никога няма да ме изостави, а после гласът му омекна, тонът му ми действаше успокоително, циркулираше из тялото ми, докато накрая не изпитах усещането, че се преля в моята ДНК. Задържа ме в прегръдката си докато не притихнах.

Липсващият ми зъб никога не беше открит. Вероятно го бях глътнал. Но седмици, месеци и дори години след това живях с непрестанния страх, че някъде там навън, в някоя забравена дупка, процеп или пукнатина лежи моят зъб, потъмнял и жълтеникав, в очакване да бъде открит. Също като мъчителното ми съществуване: безполезно и прикрито само за да излезе наяве някой ден.

И все пак. Въпреки че живеех в малка пролука между двата свята, прегръдката на баща ми беше като вселена, изтъкана от утеха, толкова необятна и дълбока като любовта. И онзи ден в неговите обятия аз дадох клетва, която така неусетно се сля с ежедневието ми, че бях забравил за съзнателното й произнасяне; докато десет години по-късно, плаващ с лодка по реката, не видях името си, издълбано в каменна плоча и не си спомних внезапно за нея, за да я подновя: баща ми беше моята вселена и ако някога изчезнеше, щях да го търся до края на света.

Идва нощта. А с нея спада и градусът на празничното настроение. Сушата е обгърната от сумрак, а реката, преди гладка като тепсия, е изпълнена от подводни течения. По брега танцуват бели вълни като някакви ефимерни призраци. Никой не споменава думата ловец, но страхът, пораждан от нея, присъства непрестанно в тревожно сбръчканите ни чела, в очите, които притеснено оглеждат сушата, в напрегнатите гърбове, които няма да се отпуснат за отмора през тази нощ. Въпреки че не сме яли от дни, телата ни са се настроили към липсата на хранителни вещества и разчитат на запасите си. Но много скоро — най-много до два дни — тези запаси ще се изчерпат и ще започнем да рухваме един по един.