Эндрю Фукуда: Ловът

Някога бяхме много повече. Убеден съм в това. Не достатъчно, че да напълним стадион или дори кинозала, но със сигурност повече, отколкото сме на брой днес. Истината е, че едва ли изобщо е останал някой. Освен мен. Така става, като си деликатес. И всички жадуват да те вкусят. Оказваш се изчезнал вид.

Една от нашите беше открита в училището ми преди единайсет години. Дете на първия си ден в детската градина. Погълнаха я почти незабавно. Къде й беше умът? Може би внезапното (а винаги е внезапно) усещане за самота в дома й я беше довело в училище с погрешната идея, че ще открие компания. Учителката обявила, че е време за следобеден сън, и малката останала да стърчи, прегърнала мечето си, сама насред стаята, докато останалите деца се хвърлили към тавана с краката напред. В този миг с нея било свършено. Свършено. Със същия успех можеше да свали фалшивите си кучешки зъби и да се просне на земята, поднесла се за неизбежното пиршество. Останалите деца са се втренчили надолу с широко ококорени очи: Хей, какво си имаме тук? Казаха ми, че тя се разплакала с глас. Учителката стигнала първа до нея.

Появяваш се на училище едва след възрастта за детска градина, когато вече няма задължителен следобеден сън. Макар че пак можеш да бъдеш заловен най-изненадващо. Веднъж треньорът ми по плуване беше така ядосан заради апатичното представяне на отбора ни по време на училищно състезание, че принуди всички ни да подремнем в съблекалнята. Имаше си сериозно основание за това, разбира се, но основанието му едва не ме изобличи. Между другото, с плуването няма проблем, но не се захващайте с други спортове, ако не се налага. Защото потта издава. Потта е нещо, което се отделя, ако се загреете прекалено, появяват се капки течност, които наподобяват бебешко лигавене. Гадост, знам. Всички други остават свежи, чисти и сухи.

Аз ли? От мен се стичат вади. Така че забравете за тичане, забравете за тенис, забравете дори за състезателен шахмат. Но плуването е добро, защото прикрива потта.

Това е само едно от правилата. Съществуват много други и всички те ми бяха втълпявани от баща ми още от раждането ми. Никога не се усмихвай, не се смей и не се кискай. Не плачи и не допускай очите ти да се насълзят по друга причина. Винаги поддържай неутрално изражение на стоик; единствените емоции, които някога се прокрадват на лицата на хората, са глад за хепъри и похот, а аз очевидно нямам нищо общо с никоя от тях. Никога не забравяй да намажеш обилно с масло цялото си тяло, ако си позволиш да излезеш навън през деня. Защото в свят като този е трудно да обясниш слънчев загар и дори съвсем слаб тен. Има още толкова много правила, които стигат да напълнят цяла тетрадка. Не че някога съм проявявал склонност да ги запиша. Да бъдеш заловен със списък с правила би било също толкова изобличаващо като слънчевия загар.

А и баща ми напомняше за правилата всеки ден. По време на закуска, докато слънцето залязваше, споменаваше няколко от многото. Като например: не завързвай приятелства; не допускай небрежността да заспиш по време на час (скучните дисциплини и дългото пътуване с автобус бяха особено опасни); не прочиствай гърло; не си позволявай да си най-добър на изпитите, макар те да представляват истинска обида за интелигентността ти; не се съблазнявай да се възползваш от добрия си външен вид, без значение колко ти налитат момичетата, никога не се поддавай на изкушението. Защото неизменно трябва да помниш, че външността ти е проклятие, а не благословия. Никога не го забравяй. Изреждаше всичко това, докато преглеждаше за последно ноктите ми, за да се увери, че не са нащърбени или издраскани. Тези правила вече са се вкоренили толкова дълбоко, че са като безспорни природни закони. Никога не съм се изкушавал да наруша, което и да било от тях.

С изключение на едно. Когато за първи път започнах да пътувам с тегления от коне училищен бус, баща ми забрани да се обръщам назад и да му махам за довиждане. Защото хората не правят така. В началото ми беше трудно да спазвам това правило. В първите няколко вечери, щом попаднех в на автобуса, ми струваше огромно усилие да остана неподвижен и да не погледна назад, за да помахам за сбогуване. Беше като рефлекс, като неподлежаща на потискане кашлица. По онова време бях още хлапе, а това правеше нещата двойно по-трудни.

Наруших това правило само веднъж, преди седем години. Случи се в нощта, когато баща ми влезе в къщата, олюлявайки се, дрехите му бяха раздърпани, като че бе участвал в сбиване, и на врата си имаше пробив. Беше проявил небрежност, само моментно невнимание, и сега трябваше да се погрижи за прорезите на врата си. Личеше си, че вече е наясно. Гледаше като обезумял, а ръцете му трепереха, когато ме сграбчи с всичка сила.