Эндрю Фукуда - Ловът

Днес всички са по-бавни. Определено са разсеяни. Нужна ми е повече бързина, повече сила. Полагам всячески усилия, за да спра да треперя. Дори когато водата е с обичайната си температура и всички се плискат, са ми необходими цели двайсет минути, за да се стопля. Днес, вместо да се затоплям, чувствам, че тялото ми изстива. Трябва да плувам по-бързо. След загряващата дължина сме в плиткия край и ме обзема почти непреодолимо желание да ритна и да прибягна към забранения мах.

Само баща ми ме беше виждал да го правя. Преди години. По време на една от дневните ни екскурзии до местен басейн. По някаква причина потопих глава под водата. Първият признак на давене е, когато носът и ушите ти се потопят под водната повърхност. Спасителите са обучени да следят за това: видят ли глава, наполовина потопена под водата, на мига посягат към свирката и буя. Затова водата, дори и в дълбокия край, ни стига само до кръста. Дълбочината е онова, което притеснява хората и ги парализира. Ако краката им не докосват дъното, дори брадичката им да не е във водата, у тях инстинктивно се надига пристъп на паника. Вдървяват се, потъват и се давят. И макар плуването да се смята отредено за пристрастените към приток на адреналин, на желаещите да флиртуват със смъртта, в действителност не е така. Тук, в басейна, можеш просто да се изправиш при първия сигнал за беда. Водата е толкова плитка, че дори и пъпът ти не остава покрит.

В този ден обаче потапям главата си под водата. Не знам какво ме прихвана. Потопих глава и направих онова с дъха си. Не знам как точно да го обясня, просто го задържах. Оставих го в дробовете си, а устата ми беше затворена. За няколко секунди всичко беше наред. Може би десет. Държах главата си под водата десет секунди и не се удавих.

Не беше дори страшно. Отворих очи и ръцете ми изглеждаха като светли петна. Чух как баща ми крещи и водата се плиска към мен. Казах му, че съм добре. Показах му как се прави. В началото не ми повярва и не спираше да ме пита дали съм добре. Накрая обаче дойде и го изпробва. Изобщо не му хареса.

Следващия път, когато отидохме да плуваме, направих същото. И още нещо след това. Този път протегнах ръце с глава под водата и замахнах над главата си първо с едната, после с другата. Загребах във водата и заритах с крака. Беше невероятно. Изправих се, защото се задавих с вода. Изкашлях я. Баща ми се притесни и тръгна към мен през водата. Аз обаче отново започнах да протягам ръце нагоре и напред и изтласквах водата под себе си, ритах с крака и баща ми остана зад мен. Летях.

Когато заплувах обратно, баща ми клатеше глава от гняв, от страх. Не беше нужно да казва нещо (въпреки че го направи, не млъкваше); вече знаех. Той го нарече „забранения мах“. Не искаше повече да плувам по този начин. Така че не го опитах пак.

Днес обаче замръзвам във водата. Всички се движат, дори разговарят помежду си, над повърхността се показват глави, а отдолу пляскат ръце и крака като патета в езеро. Искам да загреба силно, да ритна, да се загрея.

Тогава ги усещам. Тръпки преминават през тялото ми.

Вдигам дясната си ръка. Настръхнала е, покрита е с уродливи малки издутинки и прилича на студена пилешка кожа. Пляскам по-силно и се изтласквам напред. Твърде бързо. Главата ми допира краката на онзи пред мен. Когато това се повтаря, той ме стрелва с поглед.

Аз забавям темпо.

Студът се просмуква в костите ми. Знам какво трябва да направя. Да изляза от водата, преди да започна да треперя неконтролируемо, и да избягам в съблекалнята. Но щом вдигам ръката си, издутинките по кожата ми — отвратителна обвивка от балончета — настръхват още повече и това е видно за всички. Тогава се случва нещо странно с челюстта ми. Започва да трака, да трепери, зъбите ми се удрят. Стискам здраво уста.

Щом отборът приключи една дължина, почиваме преди следващата. Всички сме били бързи и имаме дванайсет секунди до следващата дължина. Това ще бъдат най-дългите дванайсет секунди в живота ми.

— Забравили са да включат отоплението — оплаква се някой, — водата е много студена.

— Екипът по поддръжката. Сигурно са твърде заети да обсъждат изявлението.

Водата е до кръста ни. Аз оставам приклекнал, за да може тялото ми да е скрито. Прокарвам пръсти по кожата си. Целият съм покрит с издутинки. Поглеждам часовника. Още десет секунди. Само да се прикрия за още десет секунди и се надявам…

— Какво ти става? — пита Позьора, втренчен в мен — Изглеждаш болен.

Останалите от отбора се обръщат към нас.