Эндрю Фукуда - Ловът

— Ама вярно ли? — пита Идиота.

Кретена кима.

— Гледа те вече от десет минути.

— Не гледа мен — отпивам глътка. — Сигурно наблюдава някого от вас.

Идиота и Кретена се споглеждат. Идиота почесва китката си няколко пъти.

— Интересно — отбелязва Кретена — Кълна се, че те заглежда от известно време. Не само днес. По време на всеки обяд от седмици насам виждам, че се взира в теб.

— И какво от това? — преструвам се на равнодушен.

— Не, виж, и в момента те зяпа. Отзад, на масата до прозореца.

Идиота се обръща да види. Когато се извръща отново към нас, чеше китката си силно и бързо.

— Кое е толкова смешно? — питам и отпивам отново, като потискам желанието да погледна.

Идиота само започва да се чеше още по-усилено.

— Трябва да видиш. Той не се шегува.

Обръщам се бавно и хвърлям поглед. До прозореца има само една маса. Там се хранят група момичета. Желаните. Така са известни. Кръглата маса е тяхна и всички знаят, че по някакво неписано правило не бива да припарваш до нея. Тя е територия на Желаните, популярните момичета с готините гаджета и маркови дрехи. Доближаваш се до масата им само ако ти позволят. Виждал съм, че дори гаджетата им чакат отстрани позволение да пристъпят напред.

Никоя от тях не ме гледа. Говорят си, разглеждат бижутата си и не обръщат внимание на света извън кръглата им маса. Тогава една от тях се извръща към мен, среща погледа ми и задържа своя. Това е Ашли Джун. Наблюдава ме с копнеж, както десетки пъти през последните няколко години.

Отмествам поглед и се обръщам напред. Идиота и Кретена вече се чешат бясно. Усещам топлината на опасната руменина, която залива лицето ми, но за щастие те са твърде погълнати от чесането, за да я забележат. Покривам лицето си и започвам да дишам бавно и дълбоко, докато червенината се разсее.

— Всъщност — обажда се Идиота — нямаше ли преди време нещо между теб и това момиче? Да, да, точно така. Преди две години.

— Още те желае, пада си по теб след толкова време — започва да остроумничи Кретена и този път двамата започват неконтролируемо да чешат китките си един на друг.

Тренировката по плуване след обяда — да, треньорът ми е сбъркан — е почти отменена. Никой от членовете на отбора не може да се съсредоточи. В съблекалнята бръмчат последните слухове за изявлението. Чакам да се поопразни, преди да се преоблека. Точно изхлузвам дрехите си и някой влиза.

— Здрасти — подхвърля Позьора, капитанът на отбора, смъква си дрехите и се напъхва в супертесните си бански гащета „Спийдо“. Започва да прави лицеви опори, като помпа трицепсите и гръдните си мускули. В шкафчето му има гири, за да поддържа бицепсите си. Негова Прелест Позьора прави това преди всяка тренировка, и то до предела на силите си. Има си фен клуб в училището, най-вече зайци и второкурснички от женския отбор. Виждал съм го да им позволява да пипат гръдните му мускули. Някога момичетата ме заглеждаха, по-смелите се приближаваха и се опитваха да ме заговорят по време на тренировка, но след време разбраха, че предпочитам да съм сам. За щастие Позьора привлече вниманието на повечето от тях.

Той прави още десет лицеви опори в бърза серия.

— Сигурно е лов на хепъри — отбелязва насред изтласкването. — Този път не бива дори да си помислят да избират с лотария. Трябва да изберат най-силния от нас. А това — завършва едновременно с края на серията си — съм аз.

— Няма съмнение — отвръщам. — В лова мускулната сила има превес над ума. Оцеляват най-пригодните.

— Победителят получава всичко — обобщава той и прави още десет лицеви опори, като последните три са на една ръка. — Животът, пречистен до суровата си същност. Няма как да не го обичаш, физическата сила винаги побеждава. Така е било, така и ще бъде!

Прокарва ръка по бицепса си, поглежда го с одобрение и се отправя навън. Чак тогава се събличам докрай и слагам банския си.

Скачаме, а треньорът вече лае по нас, не спира да ни гълчи за липсата ни на концентрация, докато правим дължините си. Водата, която е твърде студена за мен и в другите дни, днес е ледена. Дори някои от съучениците ми се оплакват, а те никога не се оплакват от температурата на водата. Студената вода ми въздейства не като на останалите. Треперя и цял настръхвам — нещо, което баща ми наричаше гъша кожа. Това е един от многото белези, отличаващи ме от околните. Защото въпреки почти идентичната ми с тяхната физиология има големи основни различия, които лежат под крехката измамна повърхност на приликата.