Эндрю Фукуда - Ловът

— Н-н-нищо — отвръщам с треперещ глас. Стягам се и бързо повтарям: — Нищо.

— Сигурен ли си? — пита още веднъж.

Кимам, защото нямам доверие на гласа си. Хвърлям поглед към часовника. Девет секунди. Сякаш часовникът е залепнал.

— Тренер — виква Позьора й прави жест с ръка, — нещо с него не е наред.

Треньорът бързо извръща глава, а малко след това и тялото си, помощник-треньорът вече е тръгнал към нас.

Показвам ръцете си до китките.

— Добре съм — уверявам ги, но гласът ми потрепва — Всичко е наред, нека да плуваме.

Едно момиче пред мен започва да ме изучава подробно.

— Защо гласът му е такъв? Защо трепери така?

Мраз плъзва по гръбнака ми. В стомаха ми се прокрадва неприятен гъдел, той започва да се бунтува. Направи всичко възможно, за да оцелееш, би казал баща ми и би пригладил нежно косата ми. Всичко възможно.

И в този момент, докато треньорът се приближава към мен и всички ме зяпат, откривам начин да оцелея. Повръщам в басейна, бълвам жълто-зелена смес от лепкави храчки и лигава слюнка. Количеството не е голямо и повечето изплува на повърхността, като мазна локва. Няколко безцветни парченца потъват на дъното.

— Ама че гадост! — изврещява момичето и разплисква повръщаното, като отскача назад. Останалите плувци също се отместват и избутват с ръце водата. Хлъзгавото зелено повръщано плува отново към мен.

— Ти, веднага излизай от там! — виква треньорът към мен.

Изпълнявам. Повечето хора са прекалено разсеяни от повръщаното в басейна, за да обърнат внимание на тялото ми. Целият съм настръхнал. И треперя. Треньорът и помощникът му си проправят път към мен. Вдигам ръка предупредително и се преструвам, че ще повърна отново. Те се заковават на място.

Изтичвам приведен към съблекалнята. Издавам звуци, като че ли ми се повдига, докато се избърсвам с кърпата и обличам дрехите си. Не разполагам с много време, преди да влязат. Дори и облечен, все още треперя. Чувам ги да се приближават. Лягам на пода и започвам да правя лицеви опори. Трябва да се стопля.

Безполезно е. Не мога да спра да треперя. Чувам гласовете на първите, които влизат предпазливо, взимам чантата си и се отправям навън.

— Не ми е добре — казвам и ги подминавам. Правят отвратени физиономии и се отместват встрани, но това не ме впечатлява. Свикнал съм да ме гледат така.

Така и сам себе си гледам в огледалото, когато съм вкъщи.

Ако живееш прекалено дълго със стремежа да не си това, което си, накрая започваш да мразиш това, което си.

В часа по английски, точно преди изявлението, никой не може да се съсредоточи. Всички искаме само едно — включително учителката, която дори не се преструва, че преподава, — да обсъждаме изявлението. Аз седя кротко и се опитвам да се сгрея, студът се е загнездил в костите ми. Учителката настоява, че изявлението е свързано с нов лов.

— Няма как Владетелят да се жени отново — казва тя, поглежда часовника крадешком и брои минутите до два през нощта.

Накрая, в един и четирийсет и пет, ни отвеждат в залата. Тя бълбука от възбуда. Учителите се изправят в края на редовете и пристъпват от крак на крак. Дори и портиерите се мотаят отзад и не могат да си намерят място. Часът настъпва и националният герб изпълва екрана над сцената: два бели кучешки зъба, символизиращи истината и правосъдието. За един плашещ миг проекторът започва да пращи и екранът е празен. По редовете се понася ропот на негодувание, техниците от поддръжката притичват до проектора, който е монтиран при останалата аудио-визуална техника в средата на залата. След минута са готови и той отново заработва.

Точно навреме. Владетелят, седнал зад бюрото си в Кръглия кабинет, започва речта си. Държи ръцете си отпред с преплетени дълги пръсти, а ноктите му лъщят под прожекторите.

— Драги мои граждани — започва той, — когато беше обявено по-рано тази вечер, че ще говоря, много от вас — прави драматична пауза… — ако не и всички, бяхте, меко казано, заинтригувани. Съветниците ми ме информираха, че великата ни страна е обхваната от безпокойство и мнозина от вас се увличат в хипотези и прекомерна тревога. Извинявам се, ако е така. Не такова беше намерението ми. Явявам се пред вас не с новина за война или бедствие, а с прекрасна вест.

При тези думи всички в залата се накланят напред. Около пет милиона граждани из цялата страна са се скупчили около телевизори и екрани със затаен дъх.

— Добри ми хора, вестта, с която ще ви зарадвам, е, че тази година отново ще се проведе една от най-престижните ни прояви. — Езикът му се показва и се плъзва по устните да ги навлажни. — За пръв път от десетилетие отново ще имаме лов на хепъри!