Эндрю Фукуда - Ловът

Пъхам ключа в ключалката и усещам, че нещо не е наред. Мирис? Не мога да определя какво е. Оглеждам алеята и улиците. Няма никой, освен няколко коне с карети, които бързат към къщи. Подушвам въздуха, питам се дали не си внушавам.

Някой е бил тук. Малко преди да се появя.

Живея сам. Никога не съм канил никого тук. Никой, освен мен не е припарвал до входната врата. До днес.

Обикалям къщата предпазливо и оглеждам за някакви нередности. Всичко изглежда нормално. Пачката пари, които баща ми остави, скрита под дъските на пода, при все че е доста намаляла, не е докосната.

Затварям входната врата, стоя и слушам тишината в дома си. Тук няма никой. Който и да е стоял отвън, не е влизал. Чак тогава паля свещите. Лумват цветове.

Това е любимата ми част от деня. Чувствам се като затворник, който прави първите си стъпки на свобода или като гмуркач, издигащ се от дълбините на митично море и поемащ глътки въздух. Това е времето, когато след безкрайните сиво-черни часове на нощта отново виждам цветно. Под трепкащата светлина на свещите багрите бликват и изпълват стаята като локвички разтопени дъги.

Слагам вечерята в микровълновата. Трябва да я пускам двайсет пъти, защото таймерът е само на петнайсет секунди. Предпочитам храната гореща и леко препечена, а не хладката блудкава пихтия, която съм принуден да ям навън. Махам кучешките зъби и ги слагам в джоба си. Отхапвам от бургера и се наслаждавам на топлината му и на аромата на препечено. Затварям очи от наслада.

И се чувствам мръсен, посрамен.

След като взимам душ — това е да натъркаш тялото си със сапун и да оставиш водата да го облее, за да се махне миризмата, — лягам на канапето и полагам глава върху купчина сгънати тениски. Само една свещ гори; хвърля трепкащи сенки по тавана. Над мен се полюшва устройството за спане, поставено там преди три години само за показ, в случай че посетител реши да се отбие. Радиото работи тихо.

„Много специалисти прогнозират, че броят на хепърите ще е от три до пет — коментира говорителят, — но тъй като директорът не каза нищо по този въпрос, не можем да бъдем сигурни.“

Програмата продължава с обаждания на слушатели, сред които една напориста жена, развиваща теорията, че всичко е нагласено: „победителят“ ще се окаже някой с дълбоки джобове и приятели на важни постове. Обаждането й е внезапно прекъснато. Друг слушател изказва предположение за броя на хепърите в лова този път. Само едно е сигурно: трябва да са най-малко двама, защото директорът — чиито думи отново са пуснати на запис няколко пъти — използва множествено число: хепъри.

Изслушвам още няколко обаждания, ставам и спирам радиото. В последвалата тишина чувам приглушения шум от дъжда по капаците на прозорците.

Баща ми понякога ме извеждаше през деня. Мразех да излизам навън, освен в случаите, когато ме водеше да плувам. Дори и през слънчевите очила светлината беше ослепителна. Изгарящото слънце беше като немигащо око, светлината струеше от него като киселина от лабораторна стъкленица и хвърляше върху града безкраен проблясък. Нищо не помръдваше навън.

Водеше ме на празните стадиони и в пустите молове. Нищо не беше заключено, защото слънчевата светлина осигуряваше най-добрата защита. Имахме на разположение целия парк „Кор“, за да пускаме хвърчила, или свободни обществени басейни, в които да плуваме. Беше ми казал, че нашата способност да издържаме на слънчевите лъчи е сила, че ни прави свръхмощни. Можем да устоим на това, което ги убива. За мен обаче то беше нещо, което ме правеше само различен, но не и по-силен. Исках да бъда като другите, свит като пашкул в купола на тъмнината, където ми бе уютно. Мракът ме успокояваше. На баща ми не му беше приятно да чуе това, но не каза нищо. Постепенно престанахме да излизаме навън.

Освен ако не ни се наложеше при крайна нужда.

Както сега. Отварям вратата. Дъждът е спрял.

Поемам навън.

Градът бързо е заспал, скрит от капаци в тъмнина. Заемам кон от съседния двор и се отправям по празните улици под облачното небе.

Днес излизам, защото това се налага на всеки няколко седмици. Когато баща ми беше жив, го правехме заедно. За съжаление безмълвно, защото никога не говорехме, дори не се поглеждахме в очите. Излизахме далеч от пределите на града, до Необятната земя на Несигурния край. Дълго е за изговаряне и затова повечето хора го наричат Необятността. Това е безкрайна пустиня. Никой не знае докъде стига и какво има след нея.

Понеже живея във външните предградия, далече от високите офис сгради на бизнес района и още по-далече от центъра на метрополиса, където кулите на правителствените небостъргачи задръстват гледката, не ми отнема много време да изляза от града. Очертанията на града са неясни: няма стена, която да обозначава откъде започва Необятността. Тя се появява незабележимо. Разпръснатите къщи преливат в разнебитени ферми, а те — в рушащи се колиби, изоставени преди много време. Накрая се простира празен терен. Необятността. Там няма нищо. Няма къде да избягаш. Присъстват само най-сурови природни стихии и трите „п“: пустиня, пустота, погибел. Тук нямаме път за бягство, казваше баща ми, няма убежище, няма надежда, няма живот. Не идвай никога насам с мисълта за бягство.