Эндрю Фукуда - Ловът

Това е всичко. След мелодията за край на съобщението всички мълчат. Изумени сме от новината. Владетелят, който не се е появявал публично от цяло десетилетие, почти никога не дава изявления по телевизията. Обикновено възлага дворцовите и други административни съобщения на четиримата си министри (на науката, образованието, храните и правосъдието) или на петнайсетте им подчинени директори (поддръжка на конете, градска инфраструктура, изучаване на хепърите и т.н.).

Всички са впечатлени от това, че става дума именно за изявление. Започват да пускат догадки. Общонационалното изявление е запазено за много редки случаи. За последните петнайсет години е правено само два пъти. Първия път за оповестяване на женитбата на Владетеля. Втория, по знаменит повод — обявяване лов на хепъри.

При все че последният лов на хепъри се беше провел преди десет години, хората още говореха за него. Дворецът изненада обществеността с новината, че е приютил осем хепъри. Осем живи, пълни с кръв хепъри. Владетелят беше решил да повдигне духа при състоянието на икономическа криза, като пусне хепърите на свобода. Тези хепъри, прекарали години в строг тъмничен затвор, бяха угоени, бавни, объркани и ужасени. Пуснати в дивата природа като агнета на заколение, нямаха никакъв шанс. Беше им дадена дванайсетчасова преднина. После няколко щастливци, избрани на лотария, получиха шанса да тръгнат след тях. Ловът приключи за два часа. Това събитие повиши популярността на Владетеля.

Влизам в стола за обяд и чувам развълнувано жужене. Мнозина очакват обявяването на нов лов на хепъри. Чуват се слухове и за поредната лотария между гражданите. Има и такива, които са скептични — хепърите не са ли изчезнали? Но лигите дори на онези, които се съмняват в тази перспектива, текат по брадичката им и капят по дрехите им. Никой не е вкусвал хепър, не е отпивал от кръвта му, не е пирувал с месото му от години. Мисълта, че правителството може да отглежда хепъри, че всеки би могъл да спечели в лотарията за лова… предизвиква вълна от нервна възбуда в училището.

Помня лова отпреди десет години. Месеци след това не смеех да заспя заради кошмарите, които нахлуваха в съзнанието ми: отвратителни гледки от въображаемия лов, влажни и жестоки, изпълнени с кръв. Потресаващи викове от ужас и паника, звукът от разкъсвана плът и трошене на кости пронизваха спокойствието на нощта. Будех се с викове и не намирах утеха дори когато баща ми ме прегръщаше силно. Казваше ми, че всичко е наред, че е било просто сън, че не е истина; не знаеше, че и докато ми говори, ехото от писъците на клетите ми майка и сестра продължава да кънти в ушите ми, излива се от кошмарите ми в мрака на прекалено реалния ми свят.

Столът е препълнен и шумен. Дори работниците от кухненския персонал говорят за изявлението, докато сипват храната — синтетични меса — в чиниите. Обядът е истинско предизвикателство за мен, защото нямам приятели. Аз съм отшелник отчасти защото е по-безопасно — по-малко отношения, по-малък шанс да бъдеш разкрит. Ала най-вече перспективите така нареченият ти приятел да те изяде жив бяха онова, което съсипваше шанса за по-голяма близост. Наречете ме придирчив, но надвисналата опасност да умреш от ръцете (или зъбите) на приятел, който ще изсмуче кръвта ти до последната капка… това направо съсипва всяко зараждащо се сближаване.

Затова обикновено обядвам сам. Но днес, докато плащам на касата, виждам, че почти няма свободни места. Тогава зървам F5 и F19 от часовете по математика, които са седнали заедно, и отивам при тях. И двамата са кретени. F19 малко по-голям. Наум ги наричам Идиота и Кретена.

— Момчета — поздравявам сдържано.

— Здрасти — отговаря Идиота почти без да ме поглежда.

— Всички говорят за изявлението — подхвърлям.

— Да — отвръща Кретена и си тъпче устата. Известно време се храним мълчаливо. Така е то с Идиота и Кретена. Те са компютърни маниаци и остават будни до малките часове на деня. Когато се храня с тях — веднъж седмично, — понякога не разменяме и една дума. В тези случаи ги чувствам най-близки.

— Забелязвам нещо — отронва след малко Кретена.

Вдигам поглед към него.

— Какво?

— Някой твърде живо се интересува от теб. — Отхапва нова хапка от месото, сурово и кърваво. Сокът потича по брадичката му и капва в чинията.

— За учителя по математика ли говориш? Знам, не ме оставя на мира в часовете с тази тригонометрия…

— Не, имам предвид друг. Момиче.

Този път и Идиота, и аз вдигаме поглед.