Эндрю Фукуда: Ловът

— Сега си сам, синко — произнесе през стиснати зъби, а гърдите му се разтресоха от конвулсии. Няколко минути по-късно, когато целият започна да трепери, а лицето му стана плашещо студено на допир, той се изправи. Втурна се навън под светлината на изгряващото слънце. Заключих вратата, както ми беше поръчал да сторя, и изтичах в стаята си. Зарових лице във възглавницата и закрещях с пълно гърло. Знаех какво прави точно в този миг: отдалечава се възможно най-много от къщата, преди да се трансформира и лъчите слънчева светлина да се превърнат във водопад от киселина, която прогаря косата му, мускулите, костите, бъбреците, белите дробове и сърцето.

На следващата вечер, когато училищният бус спря пред къщата с изпускащи пара от големите им влажни ноздри коне, аз наруших правилото. Не можех да се спра: обърнах се назад при качването. Но тогава това вече нямаше значение. В сумрачното зараждане на нощта алеята беше пуста. Баща ми го нямаше там. И така щеше да бъде завинаги.

Баща ми беше прав. Този ден останах сам. Някога бяхме семейство, състоящо се от четирима, но това беше преди много време. После останахме само двамата с баща ми и това ми стигаше. Чувствах липсата на майка ми и сестра ми, но бях прекалено малък, за да изградя истинска връзка с тях. Представляваха неясни силуети в съзнанието ми. Понякога обаче дори и днес чувам песента на женски глас и това винаги ме сварва неподготвен. Чувам го и си казвам: „Майка ми наистина имаше прекрасен глас“. Баща ми, от друга страна… На него те му липсваха ужасно много. Никога не го видях да плаче. Дори след като се наложи да изгорим всички снимки и тетрадки. Но понякога се събуждам по средата на деня и го заварвам да се взира навън през незакритите прозорци, слънчевите лъчи играят по посърналото му лице, а широките му рамене се тресат.

Баща ми ме беше подготвил за самотата. Беше наясно, че този ден все някога ще настъпи, макар да ми се струва, че дълбоко в себе си вярваше как той ще е последният останал, а не аз. Прекара години да набива правилата в главата ми, така че ги знаех по-добре, отколкото познавах самия себе си. Дори сега, докато се приготвям за училище на здрачаване, по време на изтощителния процес на почистване, пилене на ноктите, бръснене на ръцете и краката (а в последно време и на няколко косъма по гърдите), втриването на крем (за да прикрия миризмата), полиране на изкуствените ми уголемени кучешки зъби, чувам гласа му в главата си как изрежда правилата.

Същото се случва и днес. Нахлузвам чорапите си и долавям гласа му. Обичайните предупреждения: „Не оставай никъде за преспиване. Не тананикай и не подсвирквай.“ Но после дочувам едно правило, което споменаваше само веднъж най-много два пъти годишно. Казваше го толкова рядко, че може би не представляваше правило, а по-скоро нещо друго, като например житейски девиз. „Никога не забравяй кой си.“ Така и не разбрах какво имаше предвид баща ми с това. Все едно да кажеш, не забравяй, че водата е мокра, слънцето е ярко, а снегът е студен. Напълно излишно е. Няма начин да забравя кой съм. Напомня ми се във всеки миг на всеки ден. Всеки път, когато бръсна краката си или сдържам кихавица, или потискам смях, или се преструвам, че потрепвам заради промъкнал се случаен лъч светлина, ми се напомня кой съм.

Една фалшива личност.

Тази година навърших седемнайсет и вече не мога да се возя на училищния бус. Сега вървя пеша и дори ми е приятно. Конете — тъмни огромни добичета, издигани на почит в далечното минало заради способността им да откриват дивеч, а сега използвани за теглене на каруци и бусове — могат да усетят уникалния ми мирис. Неведнъж бяха извръщали муцуни към мен, като очевидно ме отделяха от околните, а ноздрите им се разширяваха като във влажен безмълвен писък. Определено предпочитам да ходя сам под спускащия се от небето мрак.

Излизам рано от къщи, както правя всяка вечер. Преминавам през портите, а покрай мен се стичат учители и ученици на коне или в карети, сиви фигури на фона на мастилена тъмнина.

Тази вечер е облачно и е особено тъмно. „Тъмно“ е думата, с която баща ми наричаше нощта, когато всичко се потапя в черно. В тъмното присвивам очи, а това е много опасно. Останалите присвиват очи само когато ядат нещо кисело или ако им замирише на разложено. Никой не примигва само защото е тъмно; може да се окаже фатално издайничество, затова гледам дори да не сбърчвам вежди. В клас винаги сядам до живачната лампа, където има подобие на светлина (повечето хора предпочитат сивото, отколкото катраненочерното). Това намалява риска от неволно примигване. Хората избягват да сядат до лампите — прекалено ги заслепяват, — така че винаги успявам да си намеря място там.