Эндрю Фукуда: Плячката

За опора вклинявам пръстите си между дъските на палубата. Течението завлича краката ми и те се реят успоредно на лодката. Също като развяван от силен вятър флаг. Между дъските прониква слънчева светлина, тънките й лъчи влизат надолу в тъмната бездна. Тук долу е злокобно тихо, случайните звуци от плискането на водата са прекъсвани единствено от глухо буботене. Озъртам се наоколо в опит да открия нещо, каквото и да е то, не на място.

Ето. В самия център на лодката има нещо стърчащо, което наподобява кутия. Внимателно оставям тялото ми да бъде отнесено към нея и я обгръщам с ръце, благодарен за опората. Под кутията виси ръждясало метално резе. Не успявам да го отворя при първия опит. Дърпам силно и цялата долна повърхност се отваря рязко.

Отвътре изпада голяма каменна плоча, която ме удря по тила. Болката е пулсираща и това ме дезориентира. Бързо се опитвам да хвана плочата пипнешком, докато тя се плъзга надолу по тялото ми. Закъснявам. Вече е в краката ми и се оттласква от левия ми прасец, а после потъва в тъмните дълбини.

С парещи дробове аз се завъртам, докато не се озовавам в приклекнало положение с глава, сочеща надолу и крака, опрени в дъното на лодката. Сега или никога. Имам само един шанс да се гмурна за плочата, преди да е потънала прекалено дълбоко, за да бъде спасена. Оттласквам се от дъното на лодката. Тялото ми се изстрелва надолу в мрака и студа.

Част от секундата, преди въжето, в чиято примка се намирам, да се е изпънало докрай, върховете на пръстите ми напипват камък. Сграбчвам го. В следващия миг отскачам нагоре, като че съм на бънджи, силата на изтеглянето ми почти изтръгва плочата от пръстите ми. Притискам я към голите си гърди и чувствам вдлъбнатините на изписаните там думи.

Изплувам над повърхността, обгърнат от бяла струя, а тялото ми се е превърнало в една гигантска уста, жадуваща за въздух. Епап и Дейвид виждат плочата и я издърпват от уморените ми ръце. Изоставят ме във водата, долепен до борда, едва способен да се задържа.

По времето, когато се озовавам обратно в лодката с натежало тяло, от което се стича вода, те всички са се скупчили около плочата. Притиснали са глави един към друг и четат изрязаните в камъка думи.

ОСТАНЕТЕ НА РЕКАТА

Отварят леко усти. Разнася се от хор от кикот и смях, който постепенно се усилва. Всички се усмихват широко и изпадат в пълен захлас.

— Казах ви! Казах ви! Казах ви! — крещи Бен и потупва всички по гърбовете. — Планирал е всичко това.

Сиси стои неподвижно с ръце, притиснати към устата, веждите й са извити в почуда, а в очите й блестят сълзи.

— Знаех си, че ще дойде за нас. — Радостно надига глас Джейкъб. — Обетованата земя! Той ни насочва към Обетованата земя. На млякото и меда, на плодовете и слънчевата светлина.

На лицето на Сиси грейва усмивка, която почти създава усещането за физическа топлина. Притваря очи в знак на облекчение.

— Откъде разбра, че плочата е под нас, Джийн? — пита.

Мълча известно време, преди да заговоря. Баща ми често организираше игри с търсене на съкровища, когато бях дете, като ми оставяше насоки из къщата. Помня колко се ядосвах, задето не успявах да открия указанията, за които бях сигурен, че са там. Той настояваше да не бързам, да поема дълбоко въздух и да огледам обстановката с хладнокръвие. Казваше ми: Гледаш, но не виждаш. Отговорът е под самия ти нос. И веднъж щом се успокоях, почти незабавно откривах указанието, вклинено между дъските на пода, или между страниците на книгата, която бях държал в ръце през цялото време, или пък мушнато в моя собствен джоб.

Но не им разказвам нищо от това.

— Просто извадих късмет, предполагам — обяснявам. Започвам да треперя, сякаш вятърът забива ледени шипове в тялото ми. Нося само бельо, защото съм съблякъл всичко останало, преди да се гмурна.

Един от хепърите казва нещо; то е последвано от избухването на всеобщ смях. Сиси се присъединява към тях и пляска с ръце. От тях струят толкова много емоции.

Отивам в каютата, където съм оставил дрехите си на купчина. Свалям бельото си и го изцеждам с треперещи ръце. Продължавам да чувам кикотенето им, изблиците на смях и възгласите. Не разбирам защо трябва да излагат на показ какво чувстват. Не могат ли просто да преживяват емоциите си без потребността да ги демонстрират така очевидно? Може би пленничеството е накарало тази им способност да закърнее, направило ги е неспособни да долавят емоциите на околните, освен ако не са им представени ясно и подробно.