Эндрю Фукуда: Плячката

Епап й обръща гръб, а позата на тесните му рамене издава гняв.

— Защо толкова бързо взимаш неговата страна? Не мога да повярвам, че се съюзяваш с него!

— Не се съюзявам с никого. Единствено на страната на разума съм. Онова, което е най-добро за нас.

— Каквото е най-добро за теб! Искаш той да има положително мнение за теб и по тази причина го подкрепящ.

— Добре, приключих с разправиите — обявява тя и се отдалечава.

Епап вперва гневен поглед в гърба й. Продължава да беснее.

— Видя ли какво направи? — обръща се към мен. — Мислиш се за много умен, нали? Въобразяваш си, че си много корав. О, вижте ме, оцелях с години сред тях. Вижте колко съм наперен. Знаеш ли какво? На мен ми изглеждаш нелепо.

Не се поддавай, отдръпни се, нареждам сам на себе си.

— Искаше ли ти се да си един от тях? — пита тихо Епап. — Срамуваше ли се от това кой си?

Заковавам се на място.

— Защото съм забелязвал начина, по който ни гледаш. Виждал съм самодоволството на лицето ти — произнася, а устните му се изкривяват злобно. — Гледаш на нас отвисоко. Тежи ти, че трябва да имаш нещо общо с нас. Дълбоко в душата си им се възхищаваш, нали? Дълбоко в душата си вероятно желаеш да си един от тях.

— Епап, замълчи — нарежда му Сиси. Върнала се е и ни наблюдава внимателно.

— Нямаш никаква представа — заявявам на Епап със скован тон.

— Какво каза? — пита той с глуповата усмивка на лицето.

— Дори нямаш идея какво представляват те. Ако ги познаваше, никога не би изрекъл нещо толкова глупаво.

— Аз ли нямам представа? Наистина ли? Сериозно ли говориш?! Аз да нямам представа? — Гледа ме с неприкрита насмешка. — Ти си този, който няма представа. Но пък защо да имаш? Общувал си отблизо с тях, били сте си приятелчета през целия ти живот. Не си ги виждал да разкъсват родителите ти на парчета. Не си ставал свидетел как изтръгват крайниците на сестра или брат пред очите ти. Не ги познаваш така, както ние.

— Познавам ги по-добре, отколкото си мислиш — отвръщам. — Тонът ми е тих и равен, но съм напрегнат, готов да избухна при още една дума. — Довери ми се по този въпрос. Всъщност какво знаеш в действителност за тях? За теб са били като предани бавачки. Хранили са те, обличали са те, приготвяли са ти торта за рождените дни…

Епап се хвърля към мен, като ме сочи с пръст, наподобяващ нокът на хищна птица.

— Защо…

Сиси дръпва ръката му.

— Достатъчно, Епап!

— Ето пак — проплаква той. — Защо винаги толкова бързаш да вземеш страната му? „Достатъчно, Епап. Престани, Епап.“ Какво е той за теб? Защо… О, забрави. — Той изтръгва ръката си от нейната. — Щом искате да стоите гладни, добре. Но ако се разболеем от недохранване, вината ще е ваша… Не го забравяйте.

— Епап, прекрати мелодрамата. — Дишането й е учестено.

Той отклонява поглед и не казва нищо. После внезапно скача към мен, инерцията му ме поваля и двамата се озоваваме на палубата. Дървените дъски избумтяват глухо при удара.

Чувствам странен трополящ шум под себе си. Все едно, че съм съборил нещо, намиращо се под лодката.

Епап ругае и размахва юмруци над мен и единственото, което успявам да сторя, е да отблъсквам ударите му. След това Сиси го отстранява от мен, а лицето й е червено от ярост.

— Имаме достатъчно грижи на главите си — крясва. Трябва да се съсредоточим да се борим срещу тях, а не да воюваме помежду си.

Епап се обръща и устремява поглед към брега. Прекарва ръка през косата си, а дишането му е накъсано. Но аз не му обръщам внимание. Цялото ми внимание е насочено към палубата под мен. Почуквам. Чува се същия глух тътен. Почуквам отново на един метър разстояние и звукът е различен.

— Какво има? — пита Дейвид. Всички са насочили погледи към мен.

Заблъсквам с юмруци с колкото сила имам. И го долавям отново, шума от преместването на предмет. На нещо тайно под палубата, скрито там от нежелани погледи. В гърлото ми се оформя буца с осъзнаването на нещо.

— Джийн — заговаря Сиси. — Какво става?

Поглеждам към обърканата й физиономия.

— Джийн?

— Мисля, че под тази лодка има нещо — обяснявам. Всички се втренчват в мен. През цялото това време е било точно под носа ни.

Бен оглежда палубата неразбиращо.

— Къде? Не виждам нищо.

— На единственото място, на което никой ловец не би помислил — не би посмял — да провери — отвръщам. — Под водата.

Гмурването във водата е като преминаването на огледало през лицето. Също толкова гостоприемна е, като че в голата ми кожа се забиват ледените му късове. Белите ми дробове се свиват до размера на топчета за игра. Излизам на повърхността, жаден за глътка въздух. Течението е чудовищно. Въпреки че около гръдния ми кош е омотано въже в случай, че — което както сега осъзнавам, не е толкова малко вероятно — водата ме отнесе, това ми дава малко успокоение. Мигом се вкопчвам в борда на лодката. Изчаквам няколко секунди, за да привикна към студа, а после се гмурвам.