Эндрю Фукуда: Плячката

Опирам кинжала в шията й. Острието потъва в меката й плът; зървам потрепващия й пулс точно над кинжала.

Пулсира ритмично и стабилно, а не блъска бясно. Намръщен, аз докосвам кожата й.

Суха е. И топла.

Полагам длан върху сърцето й. Ударите му са стабилизирани и бавни.

Вече не се преобразява. Всъщност белезите от преобразяването изчезват.

Впервам поглед в спокойното й отпуснато лице. Порив на вятъра ме кара да потръпна, заради трескавия делириум на преобразяването.

— Сиси?

Миглите й потрепват леко. Връща се в съзнание. Ръцете й се измъкват изпод одеялото и блъскат консервите с праскови до главата й. Моята и нейната, редом една до друга.

Струва ми се, че зървам нещо и по някаква не от пръв път забележима причина сърцето ми заблъсква още по-бясно.

И в този миг дочувам нещо, гласа на баща ми, смайващо ясен е дори след всички тези години: Гледаш, но не виждаш. Понякога отговорът е под самия ти нос.

Сиси бавно се пробужда. Езикът й се показва навън, сух и бял е, навлажнява напуканите й устни. Клепачите й се повдигат леко, не с паническото трепкане от по-рано, а с повече увереност.

След известно време ще се върне в съзнание, ще седне, ще ме погледне.

Но още не. Отново отправям поглед към консервите. Към надрасканите там букви, към имената, изписани върху тях от Епап.

Джийн. Сиси.

Но не съвсем. Защото нейното име е видимо само частично. Четат се само първите три букви. Последната изчезва зад извивката на консервата.

Сис.

Името, дадено й от Учения.

И внезапно се сещам за делтапланера. Винаги е било писано да бъдете вие двамата. Замислям се за Кругман и за упорстването му, че Ориджин представлява нещо изписано графично. И за Епап, който твърди, че баща ми винаги дава имената по конкретна причина. Разсъждавам за моята кръв в нея, свързана с нейната собствена.

Продължавам да се взирам в имената и съм като слепец, който изведнъж е възвърнал зрението си.

Джийн. Сис.

Джин. Сис.

Генезис.

Започва да разтваря леко очи. Очи, които вече никога няма да гледат по същия начин.

Отворени са и са приковани в моите. Не потръпва, не примигва заради лунната светлина, която я озарява. Тя ще реши, че моите се разширяват заради радостта и изненадата да я видя да се съживява.

Но те се разширяват само заради осъзнатото; заради истината, която през цялото това време е била пред мен. Точно под носа ми.

Генезис. Началото.

Ориджин.

Не аз. Не тя. А двамата заедно.

Събрани в едно, ние сме лекът.