Эндрю Фукуда: Плячката

От устните ми се откъсват звуци, трупали се скрити в мен с години, през целия ми живот, клокочещи сподавени звуци, предизвикани от мъка. Изливат се от мен като потоп, изтъкан от ярост и това е нещо повече от стичащите се по лицето ми сълзи, повече от млечната киселина, която бушува в мускулите ми.

Земята омеква и се набраздява под стъпалата ми и аз вече не мога да намеря опора, не успявам да нацеля пътя си. В следващия миг се строполявам, защото вече не ми е останала сила, защото не съм способен да направя и една-единствена крачка, защото тичането и постоянната битка за оцеляване са изразходвали и последната капка енергия. Падам на тревата. Достатъчно. Достатъчно. Притискам горящото чело на Сиси към гърдите си и се взирам в звездите над мен. Чувствам как земята под мен се тресе. Чувам, че приближават, вече са толкова близо. Трополенето на крака, крясъците, пискливите и истерични гласове.

После ме сграбчват ръце, за краката, за ръцете, разкъсват ме.

Не, не ме разкъсват. Просто ме повдигат, под мишниците ми са нечии ръце и ме придърпват нагоре.

— Джин! Изправи се! Стани!

Над мен изникват лицата на Дейвид и Джейкъб. Вече прегръщат Сиси и я дръпват от мен. Приближават още стъпки. На Епап са. Дърпа ръката ми над рамото си.

— Джийн, налага се да ми помогнеш. Не мога да те нося съвсем сам. Тичай, за бога! Влакът потегля!

Изпълнявам. Толкова бързо, колкото ми е възможно, но съм изтощен. Достигам перона и едва успявам да изкача стълбите. Влакът е отминал перона наполовина и вече се отдалечава. Виждам Дейвид и Джейкъб да се изкатерват в най-близкия вагон и да полагат Сиси на пода. Влакът вече набира скорост. На нас с Епап ще ни се наложи да тичаме след него. Зад гърбовете ни долита гневен вик. Открадвам бърз поглед назад. Около десетина здрачници са се отделили пред общата група. Ще ни достигнат след по-малко от десет секунди.

Джейкъб скача от последния вагон и дотичва при нас с Епап. Премята ръката ми върху рамото си и ме тегли.

— Хайде, Джийн. Хайде, помогни ни.

— Пуснете ме — казвам. — Няма време. — Прав съм и те го знаят. Никога няма да се доберем до влака. Не и като ги бавя с тежестта си; здрачниците ще стигнат до нас първи.

Внезапно Джейкъб ме пуска и затичва напред.

— Продължавай, не спирай. Качи се на влака — крясва. Навежда се и вдига един маркуч от перона. Докато го отминаваме, виждам, че натиска бутона на генератора. Той зажужава и се събужда за живот. От него бликва силна струя вода.

Здрачниците се изкачват по стъпалата към перона. В този момент Джейкъб насочва маркуча към тях. Водата облива обезобразените им тела. Плътта им — частично разтопена и станала податлива заради по-ранното им излагане на слънце — пада от костите им за секунди и бликва в мокра експлозия. Дори скелетната им структура не е пощадена. Струята вода разтрошава костите им и запраща късове от тях във въздуха. Здрачниците се превръщат в облак от кости и плът. Джейкъб пуска маркуча и дотичва до нас.

В следващия момент се препъва в друг маркуч. Пльосва се на земята.

По стълбите се появяват трима здрачници. След секунда се мятат върху него.

— Не! — крещи Епап. Пуска ме на платформата. Прескача един голям контейнер и сграбчва маркуч, но тримата здрачници вече са се скупчили над тялото на Джейкъб, забиват зъби в шията и бедрото му, а миглите им пърхат от възторг. Епап пуска водата. След секунди здрачниците се разпадат. Той изтичва до Джейкъб, вдига го и го мята на рамо. Не поглежда, за да провери какви са нараняванията, за които знае, че са били нанесени.

Междувременно аз съм събрал достатъчно сили, че да се изправя на крака и да изритам маркуча на перона, защото би могъл да препъне приближаващия Епап. Той се изравнява с мен и заедно затичваме след влака.

Чувствам топлината, която се излъчва на талази от Джейкъб. Дори без да поглеждам към него, знам, че се преобразява, при това бързо. Ухапан и инфектиран от трима здрачници той ще преживее преобразяването изключително скорошно.

— По-бързо! Влакът потегля! — крещи Дейвид, който е увиснал от последния вагон.

Страхът инжектира и двама ни с Епап с доза адреналин. Втурваме се към него с удвоени сили. Когато достигаме до позиция, в която сме равни с влака, Дейвид подава ръка през още отворените врати. Изтегля вътре Епап и Джейкъб, а после мен и ние всички се строполяваме на пода на вагона. Сиси лежи близо до нас, все още в безсъзнание. Заобиколена е от група коленичили момичета от селото. Момичето с луничките ме поглежда, а след това хвърля изпълнен с паника поглед към здрачниците, които ни преследват.