Эндрю Фукуда: Плячката

Ловът само започна, но никога няма да свърши.

Седим в каютата, сгушени един до друг. Подгизналите ни дрехи полепват по мършавите ни тела и хлътналите кореми като изпъстрена кадифена кожа. От време на време някой от нас — воден от нелогичност, налагана от глада — отваря торбата за храна и установява (за пореден път), че е празна. Всичките диви плодове и печеното месо от прерийно куче отдавна са свършили.

Нивото на реката се е покачило заради проливния дъжд. Трудим се на кратки смени, за да направляваме лодката, тъй като силите ни се изчерпват бързо. В ранния следобед работим заедно със Сиси. Два часа по-късно сме напълно изтощени. Сгромолясваме се в каютата, а Епап и Джейкъб поемат след нас.

Много съм уморен, но не мога да спя. Над реката задухва вятър и образува леки вълнички по бездруго вече набраздената от плющящия дъжд водна повърхност. Потърквам лицето си, като се опитвам да стопля поне малко бузите си. В другия край на каютата Сиси лежи свита на една страна със затворени очи, положила глава върху сключените си длани. Лицето й, отпуснато заради съня, е меко и очертанията му са изгубили форма заради позата.

— Взираш се в мен от няколко минути — прошепва тя с все още затворени очи.

Аз се сепвам. Устните й се извиват във вяла усмивка.

— Следващия път просто ме събуди. Можеш да пробиеш дупка в стоманена стена с този твой поглед.

Аз почесвам китката си.

Тя отваря рязко очи; сяда. Гъстата й кестенява коса надвисва пред лицето, разбъркана като одеялото, което сега лежи на топка върху спящия до нея Бен. Прозява се, протяга ръце над главата си и извива гръб. Изправя се, заобикаля, като стъпва между купчините съчки, които сме струпали на борда и сяда до мен.

— Течението е силно — отбелязвам. — Може би прекалено силно. Тревожа се.

— Не, така е добре. Означава по-голямо разстояние между нас и тях.

Изминали са само няколко дни, откакто напуснахме Института за хепъри. Преследвани сме от тълпа, лакома за плътта и кръвта ни. От стотиците, изсипали се от сградата гости на тържеството, жадни за кръв. Срещу такова множество ние шестимата имаме буквално нулеви шансове за оцеляване. Единствената ни надежда се крие само и единствено в дневника на Учения, загадъчна тетрадка, която ни посочи бягството с лодка по тази река. Река, която за щастие ние успяхме да открием; в лодка, която беше още по-голямо чудо, че също успяхме да открием. Но причината, поради която бяхме изпратени при тази река, още не сме успели да научим.

— Също така означава по-малко разстояние между нас и него — казва тя сякаш прочела мислите ми. Поглежда ме сериозно с меко и показващо разбиране изражение на лицето. Аз отклонявам поглед.

Вчера, когато се натъкнах на нарисувания от Епап портрет на баща ми, беше първият случай от години, в който виждах лицето му: дълбоко разположените очи, изсечената линия на челюстта, тънките устни, каменното изражение, което дори от рисунката подсказваше вътрешно благородство и тъга.

Сега си мисля за тайните, пазени зад тези очи, за думите, които никога не се бяха откъснали от тези устни. В онзи последен ден баща ми се втурна у дома, облян в пот и с мъртвешки бледо лице. Видях двете пробождания на шията му. Ето до какви крайности беше стигнал, за да симулира преобразяването си. Когато изтича навън от къщата мигове преди изгрева, аз помислих, че се е устремил към смъртта си, за да спаси мен.

А той е бързал към свободата и моята смърт.

Вземам два тънки клона от купа и започвам да ги трия един в друг, сякаш точа ножове.

— Мислиш, че е оставил лодката за вас, нали? — питам. — Че е планирал цялото това сложно бягство за вас? Искаш ли да знаеш на какво ще заложа аз? Била е предназначена за него и само за него. Това е било неговото превозно средство за бягство. Но не е бил достатъчно умен, че да го открие. Или може би я е построил сам, но са го подгонили и не е успял да я използва.

Тя се взира в пръчките, а после в мен.

— Грешиш. Учения ни обещаваше — почти всеки ден, — че все някога ще ни изведе от купола. Разказваше ни за прекрасно място, където не съществуват опасности и страх, където ни очаква сигурност и топлина, а също и безброй други човешки същества. Земята на млякото и меда, на плодовете и слънчевата светлина. Така я наричаше. Понякога я определяше като Обетованата земя. И когато споменеше за бягство, винаги говореше за него като за нашето бягство.

— Това е било просто обещание.

Тя стиска устни.