Эндрю Фукуда: Плячката

Епап е буден. Превил се е на две и рисува нещо, напълно погълнат от заниманието си. Любопитството ми надделява и аз пристъпвам бавно, без да бъда забелязан.

Скицира образ на Сиси. На хартията тя стои на ръба на скала на самия ръб на водопад, вдигнала е едната си ръка и се взира напред. Ръката й е слаба, колкото хоризонтът е дълъг. Водопадът блести, като че отрупан с хиляди рубини и диаманти. Тя е облечена в копринена рокля без ръкави, а гръдният й кош и талията са по-тесни, отколкото в действителност. На рисунката някой стои зад гърба й. Отнема ми миг, преди да разбера кой е изобразен там. Епап. Облечен е в прилепнала тениска, ясно очертаните мускули на ръцете му са като въжета, а плоският му стомах отразява лунната светлина. Положил е едната си длан на кръста на Сиси, а другата е далече по-надолу, опряна в дясното й бедро с прекомерна чувственост. Сиси е протегнала другата си ръка назад и е обгърнала тила му любящо с пръсти, преплетени в косата му.

— Иха, бива си го въображението ти — отбелязвам.

— Какво?! — възкликва той и бързо затваря скицника си. — Долен шпионин.

— Какво става? — промърморва Сиси, като все още примигва сънено.

— По-спокойно — казвам аз. — Когато приключиш с рисунките си, ще помогнеш ли малко с управлението на лодката? Течението се засилва.

Запътвам се към носа, завъртам руля, докато лодката не се отклонява бавно вдясно. От вътрешността на каютата се чува как Епап нарежда нещо ядосано. След няколко минути не Епап, а Дейвид пристига да помогне.

Зяпва, като вижда реката.

— Движим се наистина бързо.

Той взема другото весло.

Епап разговаря за нещо със Сиси, застанал на кърмата. Разперил е ръце встрани за равновесие. Тя клати глава в отговор, като сочи към изпъстреното със светли участъци, но все още покрито с облаци небе. Епап приближава още повече към нея и размахва ръце развълнувано. Продължават да говорят разпалено, но аз не чувам и дума заради бученето на реката. Тръгвам към тях.

— … реката — казва й той.

— За какво говорите? — питам, докато приближавам.

Епап ми хвърля неодобрителен поглед.

— За нищо.

Обръщам се към Сиси.

— Какво за реката?

— Реката е мокра! — заявява презрително Епап. — Сега върви да си гледаш твоята работа.

— Възнамерявате да спрете, нали? — обръщам се към Сиси. — Да търсите храна.

Сиси не отговаря, а само се взира в реката със стегната челюст.

— Нека ви обясня нещо — казвам аз. — Това не е правилен ход. Ще бъде грешка.

— Никой не е молил за мнението ти — тросва се Епап и застава между мен и Сиси.

— Слизането от тази лодка би било огромна грешка, Сиси — настоявам аз и заобикалям Епап. Гърбът му издава раздразнение. — Миналата нощ на нищо ли не ви научи? Има…

— Коя част от „гледай си работата“ не разбираш? — изръмжава Епап. — Всъщност иди да приготвиш въжетата. Ще се наложи да завържем лодката, като стигнем до брега.

— Ума си ли изгубихте? Те искат да ни изядат…

Епап вирва брадичка, а от погледа му струи неприкривано презрение.

— Наистина ли? Сам ли стигна до този извод?

— Чуйте ме. Може още да са там…

— Не, вече ги няма — отсича Епап. — Нищо ли не знаеш за тях? Изненадан съм колко малко ти е известно, след като си живял в средата им през целия си живот. Слънцето ги изгаря. И ако не си забелязал, в момента грее слънце.

— Слънцето не е достатъчно силно. Ловците са умни, умеят да импровизират, имат оборудване, а също и решимост. Подценявате ги като опасност.

— Единственото, което има там, е храна! — крясва Епап в отговор. — Пълно е с диви животни, като истинска зоологическа градина е. Дотук видях поне три прерийни кучета. Остави решенията на нас двамата със Сиси.

— Епап — намесва се Сиси. Клати глава. — Не знам. Може би е прекалено рисковано.

На лицето му се изписва оскърбление.

— Но Сиси, не разбирам. Току-що се съгласи да отидем да потърсим храна. — Очите му излъчват равни части объркване и недоумение. — Знаещ колко сме гладни. Помисли за горкия Бен.

— Така е. Но нека подходим разумно, става ли?

— Не, Сиси, преди секунди ти се съгласи с мен. Прие, че трябва да спрем и да намерим нещо за ядене.

— Старая се да бъда предпазлива…

— Заради него ли е? — пита Епап и сочи с пръст към мен. — Само защото той каза, че не бива да го правим, изведнъж ти се съгласяваш с него.

— Престани.

— Заради него?

— Епап! Не казвам, че ще останем далече от сушата завинаги. Но нека изчакаме небето да се проясни и слънцето да огрее с пълна сила. Ако се наложи да чакаме до утре, значи ще чакаме. Още един ден глад няма да ни убие. Но ако решим да спрем прибързано и необмислено, тогава може и да се случи.