Эндрю Фукуда: Плячката

— Така е. Но ние имахме нужда от него. Трябва да разбереш — родени сме в купола, всички до един. И искрено вярвахме, че ще умрем там след дълъг и труден живот в робство. Съществуването ни беше окаяно. Учения… Той се появи изневиделица. И с това свое обещание промени схващанията ни, живота ни. Даде ни надежда. Момчетата — особено Джейкъб — се преобразиха. Така действа надеждата. — Тя се усмихва. — Дори не знаем как изглеждат млякото и медът, нито какъв е вкусът им.

— Възлагаш много надежда на обещанието на един човек.

Тя ме поглежда.

— Не го познаваш по начина, по който го познаваме ние.

Едва се въздържам да не потръпна при думите й, толкова дълбоко ме нараняват. Но аз умея да се контролирам. Ако си се упражнявал цял живот, няма как да не си експерт в прикриването на емоции.

— Не ти ли се иска да го откриеш? — пита тя. — Не си ли поне малко любопитен къде може да е отишъл?

Клечките в ръцете ми спират да се движат. Истината е, че бях мислил за нещо малко по-различно.

Отразяваната от реката лунна светлина осейва лицето й със светли точици.

— Кажи ми, Джийн — шепне и ме гледа в очите.

Мълча известно време, думите й — не го познаваш по начина, по който го познаваме ние — още звучат в ушите ми. Нещата, които бих могъл да споделя с нея. Че човекът, когото познават като Учения, е същият, когото аз бях наричал татко; че съм живял с него, играл съм с него, разговаряли сме, опознавали сме заедно града, слушал съм разказите му. Знам, че когато спи, каменната му физиономия отстъпва място на изражението на малко момче и че хърка съвсем тихо, докато масивните му гърди се надигат и спадат, а ръцете му са отпуснати от двете страни на тялото. Че годините ми, прекарани с него, са били повече на брой от техните и по-стойностни. Че съм бил третиран от него с бащина обич, а тази връзка е по-силна от всяка друга.

Вместо това започвам да търкам клечките една в друга още по-усърдно.

— На раменете ти тежи огромно бреме, Джийн — произнася тя тихо.

Аз кръстосвам крака под себе си и не отговарям.

— Тайните — прошепва. — Те ще те разядат отвътре. — Изправя се и се присъединява към останалите.

По-късно през деня спира да вали. През малка пролука сред облаците се показва слънчева светлина и момчетата крещят тържествуващо. Джейкъб обявява, че вече всичко е съвършено: сега имат слънчева светлина и скорост.

— Ще си го получите, ловци! — извиква дръзко, а другите хепъри се смеят и го подстрекават да продължи. — Ще ми дишате праха!

Смехът им се носи нагоре към синьото небе.

Но аз не се присъединявам към радостта им. Защото всеки спечелен метър преднина спрямо ловците е и още един метър, с който се увеличава бездната между мен и Ашли Джун.

През последните няколко дни ми се явява съвсем неочаквано и чрез напълно случайни неща като формата на облаците или силуета на все по-близките източни планини. С всяка изминала секунда, с всяка вълничка, оставена от лодката ни по водната повърхност, чувствам как примката около шията й се затяга. Вината не спира да ме гнети. Съвсем сама е в Института за хепъри, след като се пожертва заради мен. Задържа ги заради мен, за спасение, което аз не можах да предложа. Сигурно вече знае, че няма да се върна. Че съм я предал.

Момчетата продължават да крещят с някакво замаяно упование. Говорят за Учения и за Обетованата земя.

Чувам нечий стъпки по дъските на палубата. Бен е.

— Ела при нас, Джийн! — кани ме с широка усмивка на лицето. — На слънце е толкова по-топло, отколкото под навеса.

Обяснявам му, че не бива да се излагам на слънце.

— Хайде — настоява той и дърпа ръцете ми.

Но аз не се давам.

— Не мога. Не съм привикнал към слънчевата светлина. Кожата ми изгаря много лесно. Нямам тен като вас хеп… — Едва успявам да се спра.

Лицето му помръква. После изчезва обратно навън под ярките слънчеви лъчи и ме оставя сам в прохладната сянка на влажната кюта.

През следващия един час слънчевите лъчи продължават да струят от пролуките между облаците. Крайбрежието се разкрива пред нас, подгизналите от влага багри се стичат към терена. Свежата зеленина на тревата, наситеното синьо на реката. Цял следобед слушам гласовете им, които проникват през процепи в стените. Дори в малкото пространство, предоставяно от лодката, имам усещането, че са на километри разстояние.

Слънцето продължава да грее, а зрънцата на омарата му попадат като сол в откритите рани на съвестта ми.

Късен следобед. Другите са се изтегнали по палубата като припичащи се на слънце кучета, поглъщайки слънчевите лъчи, докато подремват. Силите им са напълно изчерпани, а хлътналите им стомаси протестират дори в съня им. Отново е мой ред на кърмата. Заслушан съм в звуците от плискащата се вода, ритмичен глух шум, който е някак странно успокояващ. Полюляването на лодката ме тласка към сънливост.