Эндрю Фукуда: Плячката

И именно иззад черната завеса на спуснатите ми клепачи чух първия изблик на съскане и отмятане на глави. Силата му се увеличаваше и то прииждаше от всички краища на помещението. Издържах още няколко изпълнени с агония секунди, докато не се убедя, че очите ми са съвсем сухи, преди да ги отворя.

Учениците потрепваха, бяха изпълнение с вълнение, а стичащата се по брадичките им кръв сега беше смесена със слюнка. Няколко нападнаха пържолите си с подновен плам с погрешното убеждение, че така примамващият ги аромат идва от месото в ръцете им. Други по-големи ученици бяха навирили носове и душеха въздуха. Те долавяха нещо различно.

Аз захапах месото отново, без да съм напълно сигурен какво се случва. Все пак бях само във втори клас. Бях само момченце, невръстен мъник. Нов пристъп на болка във венците ми. Устата ми отново се пълнеше с кръв. Но нещо в нея беше различно.

Беше топла.

Не разбирах. Изтласках излишъка от кръв навън от устата си и почувствах топлината й още по-силно върху кожата на брадичката си.

И почти незабавно всички в столовата спряха да се хранят. Наоколо се разнесе силно и невъздържано съскане. Няколко ученика скочиха върху столовете си и инстинктивно отметнаха глави. Започвайки от най-задния зъб аз проверих всяко кътче, като се придвижвах зъб по зъб, минах през всички процепи и през заострените върхове на фалшивите ми кучешки зъби, а накрая плъзнах език по предните зъби, първо по единия, а после…

Там, където трябваше да се намира другият ми преден зъб, зееше дупка.

Зъбът ми беше паднал.

Изправих се. Половината от присъстващите стояха прави или клекнали върху столовете си. Дори кухненският персонал в другия край на закусвалнята беше спрял работа. Само онези от масата на детската градина продължаваха да вярват, че миризмата идва от изкуственото месо и продължаваха да се хранят с широко отворени очи и бързо движещи се челюсти.

Сграбчих чашата за събиране на слюнка. Престорих се, че пия от нея, но зад прикритието й стисках устните си плътно една към друга. Оставих кръвта да се стече по брадичката ми, по шията и върху дрехите. Целта ми беше да прикрия максимално хепърската кръв.

Оставих чашата на мястото й, а после напуснах бавно и нехайно. Когато усетих погледите върху мен, се наведох и вързах връзките си с преструвка, че не бързам за никъде и нямам едничка грижа на света. Изминавах разстоянието крачка по крачка, като всмуквах отделящото се от празнината между зъбите ми, поглъщах собствената си кръв в старание да не допусна от устата ми да излезе и капка.

Наложих си да тръгна по коридора. Борех се със себе си да не заплача. Едва не изгубих контрол върху пикочния си мехур, а това би означавало сигурната ми смърт. Но успях да удържа всичко под контрол. Едва седемгодишен стисках очи, възпирах пикочния си мехур и не се поддавах на страха, не допуснах емоциите ми да оставят и най-бегла следа върху лицето ми. Баща ми ме беше обучил добре.

Класната ми стая беше празна — всички бяха навън — и след като затворих вратата зад гърба си, аз едва не се сринах на земята. За малко да се поддам на страха и паниката, почти позволих на сълзите, кръвта и урината да се излеят в потоп на капитулация и страх. Но аз се стегнах и вдигнах монитора на бюрото си. Все още преглъщащ кръв, за да се уверя, че нищо от нея не е изтекло извън устата ми, аз изписах имейл адреса на баща си. Пръстите ми трепереха, докато натисках клавишите. Съобщението беше кратко, такова, каквото ме беше научил да използвам в случай на спешност.

Празен имейл. Без съдържание.

Той означаваше само едно нещо.

Натиснах изпращане, а после си взех чантата. Напуснах класната стая и чух звуците от царящата в закусвалнята възбуда. Крясъци и вой. Продължавах да преглъщам отново и отново с надеждата, че е достатъчно.

Баща ми сигурно получаваше имейла в точно този миг. И аз знаех, че без значение с какво се занимаваше, без значение колко зает беше в стъкления си небостъргач, щеше да изостави всичко. На мига. И да дойде за мен.

Наложих си да вървя бавно, сякаш просто излизам навън. Избегнах предната врата, където движението беше твърде наситено. Минах през игрището за футбол, през полето за бейзбол и се озовах на улицата. Няколко среднощни минувачи обърнаха глави към мен, докато ме отминаваха и сбърчиха носове. Но аз продължавах да преглъщам, а преливащите ми от сълзи на страх очи бяха скрити зад очилата ми.

Едва след като се прибрах в дома си трийсет минути по-късно, само след като заключих вратата и спуснах щорите, чак тогава се строполих на колене и всичките ми сили и воля ме напуснаха. Сгуших се и прегърнах коленете си, тъй като те бяха единственото нещо, предлагащо ми облекчение. Представих си, че са друг жив човек, който ми предоставя утеха.