Джо Абъркромби - Внезапни завършеци

— Никога не съм го искал — отсече Гърмящия.

— Ако щеш, вярвай, но и аз. Затова нека сложим край на битките. Тук. Сега. Имаме тази власт.

— Чуваш ли го? — попита Чернокракия своя главатар и гласът му прозвуча пискливо от изумление. — На стария Йол не му трябва мир и никога няма да му притрябва, както и на мен!

— Затваряй си устата! — изръмжа Гърмящия и изгледа страшно Чернокракия, като го потопи в мрачно мълчание. След това отмести погледна си върху Бетод и дълбокомислено започна да разчесва с пръсти брадата си. Повечето от хората му също омекнаха. Започнаха да размишляват върху случващото се. Да размишляват какво би означавал мирът. — Чернокракия обаче е прав — рече Гърмящия. — Стария Йол няма да го приеме, а трябва да се съобразяваме и с Черния Доу, както и с много други на моя страна, които искат да разчистят стари сметки. Те няма да приемат мира.

— Повечето ще го приемат. Що се отнася до останалите, нашата задача е да ги накараме да го приемат!

— Те няма да престанат да те мразят — каза Чернокракия.

Бетод сви рамене.

— Нека ме мразят. Стига да ме мразят в мир. — Той се наведе напред и в гласа му прозвуча метална нотка: — Но ако решат да се бият с мен, ще ги смажа. Както направих с Три дървета, Бейр и останалите.

— Ами Кървавия девет? — попита Гърмящия. — Как ще направиш фермер от това животно?

Бетод не издаде и намек за собствените си съмнения в тази посока.

— Може и да успея. Мой човек. Моя задача.

— Той просто ще направи каквото му кажеш, така ли? — ухили се Чернокракия.

— Това е нещо повече от един човек — рече Бетод, без да отмества поглед от Гърмящия. — По-голямо е от теб, от мен, от твоя син или от Кървавия девет. Това е нещо, което дължим на хората ни. Говори с останалите кланове. Отзови кучетата си. Обясни им, че земята, която завзех в битка, принадлежи на мен, на синовете ми и на техните синове. Онази, която сте удържали, си е ваша. Твоя и на синовете ти. Тя не ми е нужна. — Той се изправи и протегна ръка, като се постара да не бъде нито с дланта нагоре, нито с дланта надолу, а абсолютно равна. Абсолютно честна. Ръка, която не отнема свободи и не раздава протекции. Ръка, на която може да се вярва. — Стисни ръката ми, Гърмящи. Да сложим край на това.

Раменете на Гърмящия се отпуснаха. Когато се изправи, той изглеждаше ужасно уморен. Един старец. Мъж, в който не бе останало никакво желание за борба.

— Само искам сина ми — изграчи той и стисна ръката на Бетод, и в името на мъртвите, стискаше здраво. — Върни ми сина и поне що се отнася до мен, ще имаш хиляда години мир.

Бетод вървеше с пружинираща походка и непозната радост в сърцето. Сякаш от раменете му беше паднала огромна тежест, а нима не беше така? Колко врагове си беше създал, колко кръв беше пролял, колко пъти беше побеждавал непреодолими препятствия? Вече колко време живее в страх?

Мир. А му казваха, че никога няма да постигне мир.

Но всичко стана така, както му беше казвал баща му: „С мечове е добре, но единствените истински победи се печелят с думи“. Сега щеше да започне да строи. Да построи нещо, с което да се гордее. Нещо, с което би се гордял и баща му. Нещо, което синовете му…

И тогава съзря Кучето, който се беше стаил на най-високото стъпало със странно виновно изражение на заостреното си лице, и Бетод почувства как го залива вълна от ужас, студена като лед, и замразява всичките му мечти.

— Какво правиш тук? — успя да прошепне той.

Кучето само поклати глава и кичур дълга коса се разлюля пред лицето му.

— Деветопръстия там долу ли е?

Очите на Кучето бяха разширени и влажни, той само отвори уста, но не каза нищо.

— Казах ти да не му позволяваш да прави глупости — успя да процеди Бетод през стиснатите си зъби.

— Но не ми каза как.

— Искаш ли да сляза с тебе долу?

Но Гушата изобщо не изгаряше от желание и Бетод не можеше да го вини.

— Най-добре да отида сам — прошепна той.

Неохотно, като човек, който сам си копае гроба, Бетод започна да се спуска странично по стъпалата надолу към тъмнината. Тунелът продължаваше навътре, а в края му проблясваше светлината на факла и се отразяваше във влагата по скалите. Нещо се размърда и по покритите с тънък пласт мъх стени се разтанцуваха сенки.

Той искаше просто да побегне, но се застави да продължи напред, неохотно, крачка след крачка, като дишаше и издишаше хрипливо. Започна да чува странни звуци, които заглушиха туптенето на сърцето му. Жвакане и хрущене. Тананикане и подсвиркване. Ръмжене и сумтене, някоя и друга изпята фраза, и то ужасно фалшиво.