Джо Абъркромби - Внезапни завършеци

Бетод примигна.

— Как така защо?

— Мога да убия шибаняка, главатарю, повярвай ми! Мога да му видя сметката просто ей така. — И чашата се пръсна в ръката му, а по пода плисна вино, примесено с парчета. Деветопръстия погледна изненадано окървавения си юмрук, сякаш нямаше представа какво е станало току-що. — Ъ. Мамка му.

Огледа се за нещо, с което да го забърше, после се отказа и го избърса в гърдите си.

Бетод пристъпи към него. Мъртвите бяха свидетели, че не искаше. Мъртвите знаеха, че сърцето му блъскаше в гърдите. Но въпреки това той пристъпи напред, впери очи в неговите и каза:

— Не можеш да избиеш целия свят, Логън.

Деветопръстия се ухили и посегна към друга чаша.

— Хората не спират да ми казват кого не мога да убивам. Но силни мъже, слаби мъже, прочути имена, нечути имена, всички умират, щом ги разсечеш. Шама Безсърдечния, помниш ли го? Всички ми казваха да не се бия с него.

— Аз ти казах да не се биеш с него.

— Само защото те беше страх да не загубя. Но после се изправих срещу него и когато изглеждаше, че ще спечеля… ти накара ли ме да спра?

Бетод преглътна със суха уста. Отлично си спомняше онзи ден. Снега по дърветата и парата, която излизаше от зейналите уста на ревящата тълпа, и звънтенето на стоманата, и двата му юмрука, стиснати до болка, когато се молеше Деветопръстия да продължи. Молеше се отчаяно, възложил всичките си надежди върху него.

— Не — рече той.

— Не. А когато му разпрах корема със собствения му меч… ти каза ли ми да спра?

— Не — отвърна Бетод. Спомняше си как димяха вътрешностите му, спомняше си как воняха, спомняше си гъргорещия стон на Шама Безсърдечния, докато умираше, триумфалния рев, който изригна от собственото му гърло. — Аз те приветствах.

— Да. Тогава не говореше за мир, ако си спомням добре. Изпитваше… — Очите на Деветопръстия блестяха трескаво, ръцете му се вкопчваха във въздуха, докато търсеше правилната дума. — Изпитваше… удоволствие , нали? По-голямо от любовта. По-голямо от чукането. По-голямо от всичко. Не го отричай!

Бетод преглътна.

— Да.

Все още го чувстваше.

— Ти ми показа пътя. — И Деветопръстия вдигна показалеца си и леко го опря в гърдите на Бетод. Толкова леко докосване, но цялото му тяло се вледени от допира. — Ти. И аз поех по посочения път, нали? Накъдето и да водеше той. Колкото и далеч да водеше, колкото и мрачен да беше, колкото и препятствия да имаше, аз вървях по твоя път. Сега ме остави аз да ти покажа пътя.

— И къде ще ни отведе той?

Деветопръстия вдигна ръце нагоре и отметна главата си назад, поглеждайки към зацапаното платно, развявано от вятъра.

— Към целия Север! Към целия свят!

— Не искам целия Север. Искам мир.

— Какво означава мирът?

— Всичко, което пожелаеш.

— Ами ако искам да убия сина на Гърмящия?

В името на мъртвите, беше по-зле и от това да се опитва да говори на Скейл. Все едно говореше на някое дете. Ужасно опасно дете, което е стъпило стабилно на пътя към всичко, което Бетод желае.

— Чуй ме, Логън. — Внимателно. Търпеливо. — Ако убиеш сина на Гърмящия, вече нищо няма да спре враждата. Нищо няма да спре кръвопролитията. Всички в Севера ще се вдигнат срещу нас.

— Че какво ми пука? Нека да дойдат. Той е мой пленник. Аз го хванах, аз ще реша какво да правим с него. — Гласът му прозвуча по-силно, по-буйно, по-дрезгаво. — Аз ще кажа! Аз ще реша! — Той се мушна с пръст в гърдите, от устата му се разхвърча слюнка, очите му се оцъклиха. — По-лесно е да се спре Уайтфлоу, отколкото Кървавия девет!

Бетод стоеше и го гледаше. Опиянен от кръвта и възгордян от убийствата си, точно както беше казала Урси. Егоизмът на дете, свирепостта на вълк, суетата на герой. Наистина ли това беше същият мъж, когото някога беше смятал за най-близкия си приятел? С когото заедно яздеха и се смееха часове наред? Сочеха различни места и обсъждаха как ще разполагат армията си там. Как ще издигат крепости, ще поставят капани, ще изработват оръжия. Вече почти не го познаваше.

За миг му се прииска да попита: Какво се е случило с теб?

Но Бетод знаеше какво се беше случило. Той беше там, нали? Беше му посочил пътя, точно както каза Деветопръстия. Доброволно беше поел заедно с него. Беше прибирал трофеите с усмивка. Беше създал чудовище и сега трябваше да оправи нещата. Или поне да се опита. За благото на всички. За благото на Логън. И заради самия себе си.

Той снижи глас и заговори тихо, спокойно. Не го нападна, но и не отстъпи. Беше като скала.