Джо Абъркромби - Внезапни завършеци

— Той е твой пленник, естествено. Ти решаваш. Естествено. Но те моля, Логън. Като твой главатар. Като твой приятел. Позволи ми да го използвам. Знаеш ли какво казваше баща ми?

Логън примигна и се намръщи като някое злобно дете. И също като при злобните деца, любопитството му взе връх.

— Какво казваше?

И Бетод се опита да влее цялата си убеденост в думите. Така както правеше баща му, всяка една дума тежка като чук.

— Преди да превърнеш човека в кал, се убеди, че няма да ти е по-полезен жив. Някои хора биха разрушили нещо само защото могат. Твърде глупави са, за да разберат, че нищо не демонстрира по-голяма мощ от милосърдието.

Деветопръстия се намръщи.

— Казваш, че съм глупав?

Бетод се взря в черните бездни на очите му, които отразяваха в ъгълчетата си собственото му лице, и каза:

— Докажи, че не си.

Двамата се гледаха сякаш цяла вечност, застанали толкова близо един до друг, че Бетод чувстваше Логъновото дишане върху лицето си. И не знаеше какво ще последва. Не знаеше дали Деветопръстия ще се съгласи, или ще го убие на място. Нищо не знаеше.

И тогава, като огънат стоманен лист, който внезапно се разгъва, устата на Логън се разтегли в усмивка.

— Прав си. Разбира се, че си прав. Просто се забавлявам.

И той плесна Бетод по ръката с обратното на дланта си.

Бетод не беше сигурен дали изобщо някога се беше забавлявал по-малко, отколкото през последните няколко мига.

— Сега се нуждаем точно от мир. — Излъчващ добро настроение, Логън се стрелна към масата и си сипа още вино, като разля малко по крака си, без да забележи. — Имам предвид, че копелето няма да ми е от никаква полза мъртво, нали? Какво ще стане, ако умре? Просто месо. Пръст. Върни го на Гърмящия. Изпрати го при татко. Най-доброто решение. Дай да приключваме с това и да се прибираме у дома. Да започнем да развъждаме шибани свине или разни други глупости. Твой е.

— Слава на мъртвите — промърмори Бетод, който едва успяваше да говори заради лудо блъскащото в гърдите сърце. — Това е правилното решение. Вярвай ми.

Той си пое дълбоко дъх и тръгна с омекнали крака към платнището. Но преди да стигне до него, се спря и се обърна.

Мъжът трябва да си плаща дълговете, винаги му казваше баща му.

— Благодаря ти, Логън — рече той. — Наистина. Нямаше да стигна дотук без теб. В това съм сигурен.

Логън се засмя.

— Нали затова са приятелите? — И се усмихна с обичайната си лека усмивчица, усмивката на човек, през чийто ум не минава и една тъмна мисъл, а прясната рана на бузата му потрепна и от шевовете потече тъничка струйка кръв. — Така, къде се дяна онова момиче?

Навън слънцето грееше толкова ярко, че Бетод затвори очи, пое си дълбоко дъх и изтри потното си чело с опакото на дланта си.

Можеше да го направи. Усещаше вкуса му.

Свобода.

Мир.

Сърповете в полята, мъже, които строят, вместо да рушат, горите се изсичат заради построяването на големия път и цялата нация израства от праха и пепелта. Нация, заради която щяха да си струват всички саможертви…

Единственото, което трябваше да направи, бе да накара мъжа, който го мразеше повече от всичко останало, да погледне на нещата през неговите очи. Пое си отново дъх и изду бузи.

— Той отказа ли се от сина на Гърмящия? — попита Гушата, като спря да гризе ноктите си, за да изплюе изгризаното.

— Да.

Кучето затвори очи и също въздъхна облекчено.

— Слава на мъртвите. Опитах се да му кажа. Опитах, но…

— Напоследък с него не се говори лесно.

— Да, така е.

— Просто го задръж тук, докато си тръгне Гърмящия — рече Бетод. — Последното нещо, от което имам нужда, е Кървавия девет да нахълта по време на преговорите с увиснал мокър член. И в името на мъртвите, постарай се да не направи някоя глупост!

— Той не е глупав.

Бетод погледна към сенчестата уста на палатката, откъдето се носеше щастливото тананикане на Логън.

— Тогава се погрижи да не направи някое безумие.

— Можеш да спреш тук — каза Гушата, като застана пред Бетод и леко извади меча си като предупреждение.

— Разбира се. — Непознатият не изглеждаше особено опасен, дори на Бетод, който беше свикнал да вижда заплаха във всичко. Беше непретенциозен дребен мъж в изцапани пътнически дрехи и се облягаше на жезъл. — Ще отнема само мъничко от времето ви, лорд Бетод.

— Не съм лорд — каза Бетод.

Мъжът само се усмихна. В него имаше нещо странно. Многозначителен проблясък в очите. Които бяха с различни цветове, забеляза Бетод.

— Отнасяй се с всеки човек като с император и никого няма да оскърбиш.