Джо Абъркромби - Внезапни завършеци

Бетод само се усмихна. Все пак козът беше у него. Можеше да си го позволи.

— Добра среща, Гърмящи…

— Не мисля така — сопна му се онзи. — Кофти среща, бих казал. Адски кофти среща! Кърнден, проклета Гушо, ти ли си това?

— Да — отвърна Гушата тихо, скръстил ръце над колана с меча.

Гърмящия поклати глава.

— Не съм очаквал да видя добър човек като теб редом с такива като тях.

Гушата само сви рамене.

— В добрата битка винаги има добри мъже и от двете страни.

Бетод започваше все повече да го харесва. Успокояващо присъствие. Права стрела в изкривени времена. Ако някога бе съществувала противоположност на Кървавия девет, то ето я къде стоеше.

— Не виждам много добри хора тук — сопна му се Гърмящия.

Бетод беше казал на жена си, че тук, на Север, възхваляват злобните, надменните, гневните мъже, а за водачи избират най-наивните от тълпата, и ето пред него стоеше най-добрият пример за това, или може би най-лошият, с бумтящ глас и пламнали ноздри, разширени сигурно повече от на коня му.

Бетод се забавляваше с тези весели мисли, но тонът му бе изпълнен с уважение:

— Със своето присъствие ти удостои с чест укреплението ми, Гърмящи.

— Твоето укрепление? — разпени се Гърмящия. — Миналата зима беше на Халъм Кафявия жезъл!

— Да. Но Халъм прибърза и го изгуби, заедно с жена си. Въпреки всичко се радвам, че дойде.

— Само заради сина ми. Къде е синът ми?

— Тук е.

Възрастният мъж примлясна с уста.

— Чух, че се сражавал с Кървавия девет.

— И изгуби. — Бетод видя как през лицето на Гърмящия премина страх. — Глупостта на младите, които си мислят, че ще спечелят там, където стотици по-добри мъже са отишли в земята. — Той остави тези думи да увиснат за миг във въздуха. — Но Деветопръстия само го удари по главата, а това е най-уязвимото място в твоето семейство, нали? Получи само няколко драскотини. Ние не сме такива кръвожадни копелета, за каквито ни мислиш. — Поне не всичките. — Той е в безопасност. С него се държат добре. Идеалният гост. Сега е долу, в мазето. В окови — додаде Бетод.

— Искам си го обратно — каза Гърмящия и гласът му прозвуча грубо, а на едната му буза заигра мускулче.

— На твое място и аз бих искал. И аз имам синове. Слез от коня и да поговорим.

Двамата се гледаха над масата. Гърмящия и неговите именити воини от едната страна, с изпълнени с омраза погледи, сякаш се канеха да започнат битка, а не да преговарят за мир. Бетод от другата, заедно с Бледоликия и Кърнден Гушата.

— Искаш ли вино? — попита Бетод и махна с ръка към каната.

— Майната му на виното ти! — изкрещя Гърмящия и отблъсна чашата настрани така, че тя излетя към стената и се пръсна на парчета. — Майната им на плановете ти и на този разговор! Искам си сина!

Бетод въздъхна дълбоко. Колко ли време беше изгубил във въздишки?

— Можеш да си го вземеш.

И както се беше надявал, това наистина изненада Гърмящия и хората му. Те се спогледаха, намръщени и ръмжащи, хвърляха му мрачни погледи и се опитваха да отгатнат каква е уловката.

— А? — беше единственото, което успя да каже Гърмящия.

— За какво ми е той? Вземай го, с моята благословия.

— А какво искаш в замяна?

— Нищо. — Бетод просто седеше и гледаше в посивялото лице на Гърмящия. — Искам мир, Гърмящи. Това съм искал винаги.

Знаеше, че това е лъжа, беше провел повече битки от който и да е жив мъж, но по-добре добра лъжа, отколкото кофти истина, обичаше да казва майка му.

— Мир? — изпръхтя Чернокракия, един от именитите воини на Гърмящия, който беше и най-жестокият. — Отнесе ли своя мир и в петте села, които изгори в долината?

Бетод невъзмутимо срещна пламтящия му поглед. Той беше скала.

— Водеше се война, а хората на война често вършат неща, за които после съжаляват. Хората и от двете страни. Не искам повече да съжалявам. Така че, да, Чернокраки, искам мир, колкото и да не ти се вярва. Само това искам.

— Мир — промърмори Гърмящия.

Бетод наблюдаваше покритото му с белези лице и го съзря. Онова леко потрепване. Смекчаването на устните. Замъгляването на очите. Разпозна знаците от собственото си лице и разбра, че Гърмящия също иска мир. След всичката кръв, която беше пролята през последните няколко години, какво друго би желал всеки здравомислещ мъж?

Бетод отпусна двете си ръце върху масата.

— Ако сключим мир сега, пешаците ще могат да се върнат във фермите си, а конниците в замъците си. Ако сключим мир сега, техните жени, майки и деца няма да се налага сами да прибират реколтата. Да сключим мир сега и да построим нещо. — И той удари по масата. — Видях достатъчно смърт, а ти?