Джо Абъркромби - Внезапни завършеци

Бетод не знаеше какво да каже. Миризмата в помещението му бъркаше в мозъка.

— Сега за брачните дела ли ще ме поучаваш? Ти?

— Мъдростта си е мъдрост, не е ли така? Независимо кой я изрича. Имам предвид, че ако мъжът трябва да е или чукач, или боец, аз съм повече боец. Ако трябва да кажеш нещо за Логън Деветопръстия, кажи, че той е боец, но чукането просто успокоява всички…

— Гърмящия идва — прекъсна го Бетод.

— Тук?

— Да.

Деветопръстия се намръщи.

— Може би трябва да се облека.

— Добра идея.

Но за съжаление, не го направи. Логън вдигна колене към лицето си и със скоростта на змия скочи на крака с едно бързо движение, изпъна тялото си, протегна ръце и размърда пръстите си. В неговия случай деветте пръста и чуканчето.

Бетод преглътна. Можеше да се закълне, че копелето ставаше все по-грамадно. Той не беше дребен, но Деветопръстия се извисяваше на цяла глава и половина над него, ексцентрична маса от белези, мускули и жили, като машина, създадена за убийства, чиито изобретатели изобщо не се бяха интересували от външния ѝ вид. Излъчваше само гордост, омраза и презрение към света и всичко в него. Презрение към Бетод, който би трябвало да е неговият вожд.

Бетод отново се зачуди дали не трябваше да постъпи така, както иска Урси? Да убие Деветопръстия. Размишляваше върху това още от Хеонан, когато, въпреки заповедите му, Логън се беше изкатерил на скалите и беше пролял кръвта на планинците. Докато безразсъдните глупаци приветстваха смелостта му и съчиняваха глупави песнички за уменията му, Бетод прехвърляше през ума си различни варианти как да убие кръвожадния идиот. Кого да изпрати да го направи и кога. Нож в нощта, колко сложно може да е? Да премахне лудото псе, преди да е захапало здраво ръката на стопанина си. Или да е отхапало главата му.

И все пак… и все пак… те бяха приятели, нали? Бетод му беше длъжник, нали? Има си правила, нали? Баща му винаги бе казвал: „Мъжът трябва да си плаща дълговете!“.

Освен това непрекъснато го гризеше едно съмнение. Ами ако нещо се обърка? Ами ако Кървавия девет оцелее и тръгне да си отмъщава?

— Значи, Гърмящия идва? — Деветопръстия отиде до масата, направена от стара врата, и при всяка крачка топките му пляскаха по голите бедра. — Какво иска този стар негодник?

— Аз му казах да дойде.

Деветопръстия замря с протегната към масата ръка.

— Ти?

На масата имаше стомна с вино и няколко чаши. Имаше и голям нож, колкото половин меч, който лежеше точно до трите протегнати пръста на Логън и острието му проблясваше под оскъдната светлина, която проникваше в палатката.

Бетод осъзна, че дори това място да беше оръжейна, пак нямаше да има повече оръжия, отколкото сега. На земята лежеше прибран в ножницата си меч, върху който проблясваше друг, гол. Наблизо се въргаляше брадва, изцапана с кафяво; Бетод се надяваше да е ръжда, но силно се съмняваше в това. Имаше и щит, толкова очукан, накълцан и покрит с белези, че по никакъв начин не можеше да се разбере какво е нарисувано на него. И ножове. Пръснати навсякъде, остриетата и дръжките им проблясваха издайнически сред кожите, стърчаха от коловете на палатката, лежаха заровени до предпазителите в пръстта. Повечко ножове никога не са излишни, обичаше да казва Деветопръстия.

Бетод се зачуди колко ли мъже беше убил Логън. Чудеше се дали някой вече можеше да ги преброи. Именити воини и шампиони, и славни бойци, и шанка, и селяни, и жени, и деца. Беше лишавал от дъх всичко, що дишаше. Щеше да убие Бетод като едното нищо. Всеки момент, в който стояха заедно, беше момент, в който беше решил да не го прави. И Бетод почувства отново, както чувстваше по десет пъти на ден, колко несигурно нещо е властта. Каква крехка илюзия е тя. Лъжа, която по незнайни причини всички са се съгласили да приемат за истина. И че онова острие на масата например може да бъде както нейният край, така и краят на Бетод и всичко, за което се е борил. Всичко, което е искал да предаде на синовете си.

Деветопръстия се ухили — гладна усмивка, вълче озъбване — сякаш бе отхвърлил настрани покрова на Бетодовата власт и беше проникнал в мислите му. След това обхвана с трите си пръста дръжката на каната с вино.

— Искаш ли да го убия?

— Гърмящия?

— Да.

— Не.

— О. — Деветопръстия леко оклюма, след което започна да налива вино в една чаша. — Добре.

— Искам да се помиря с него.

— Мир, казваш? — Деветопръстия се спря, докато поднасяше чашата към устата си. — Мир? — Той прехвърли думата в устата си, сякаш беше някакво странно ново ястие. Сякаш беше дума на чужд език. — Защо?