Джо Абъркромби - Внезапни завършеци

— Какво ще правим при мир? — попита Скейл.

— Ще строим. — Бетод се усмихна, като се замисли за плановете си, които беше обмислял толкова много, че му изглеждаха като неща, които вече са се случили. — Ще пратим хората обратно по земите им, обратно при занаятите им, обратно при семействата им навреме за прибирането на реколтата. А после ще ги накараме да плащат данъци.

— Данъци?

— Те са южняшка измишльотина — каза Калдер. — Пари.

— Всеки човек дава на своя главатар част от това, което има — каза Бетод. — И ние ще използваме тези пари, за да прочистим горите, да копаем мини и да изградим стени около градовете си. После ще построим голям път от Карлеон до Уфрит.

— Път? — промърмори Скейл, неспособен да види очарованието на свързаните помежду си земи.

— Хората ще могат да пътуват двойно по-бързо по него — отсече Калдер, който започваше да губи търпение.

— Воюващите хора? — попита Скейл обнадеждено.

— Ако е необходимо — каза Бетод. — Но също каруци и стоки, добитък и послания. — Той посочи към прозореца, ярък в тъмнината, сякаш те всичките можеха да зърнат по-доброто бъдеще през него. — Този път ще бъде гръбнакът на нацията, която ще изградим. Този път ще сплоти Севера. Аз може и да съм печелил битки, но този път е нещото, с което ще бъда запомнен. Този път ще промени света.

— Как можеш да промениш света с един път? — попита Скейл.

— Ти си идиот — каза Калдер.

Скейл го цапардоса отстрани по главата и го повали, като по този начин му демонстрира недостатъците на това да си много умен. Бетод чу ахването на Урси, цапардоса Скейл по главата по същия начин и го повали, като по този начин му демонстрира недостатъците на грубата сила. Грозна картина, разигравана често между тях четиримата.

— Ставайте и двамата — отсече Бетод.

Калдер стоеше и поглеждаше мрачно брат си, притиснал едната си ръка към окървавената си уста, а Скейл отвръщаше на погледите му, с ръка върху своята уста. Бетод ги хвана здраво за ръцете и ги придърпа един към друг.

— Ние сме семейство — каза той. — Ако не се държим винаги един за друг, кой ще го направи? Скейл, един ден ти ще си главатар. Трябва да контролираш избухливостта си. Калдер, един ден ти ще бъдеш дясна ръка на брат си и първи съветник, най-довереното му лице. Трябва да контролираш езика си. Двамата заедно сте наследили всичко най-добро от мен и много още. Двамата заедно можете да направите клана ни най-великия в целия Север. А сами сте нищо. Запомнете това.

— Да, татко — промърмори Калдер.

— Да, татко — изгрухтя Скейл.

— А сега се махайте и ако чуя за други побоища, нека да бъде, когато вие двамата заедно набиете някого. — Той стоеше с ръце на хълбоците си, докато те се тътреха към изхода и изскочиха в коридора, като хлопнаха вратата след себе си. — Едва успявам да запазя мира между синовете си — промърмори той, поклащайки глава. — Как бих могъл да го постигна между главатарите на Севера?

— Да се надяваме, че главатарите на Севера ще се държат повече като зрели хора — каза Урси и роклята ѝ зашумоля по пода, когато тя се приближи отзад към него и плъзна нежно дланите си по ребрата му, за да го прегърне.

Бетод изсумтя, докато притискаше ръцете ѝ към сърцето си.

— Боя се, че това е прибързана надежда. Те харесват великите воини на Севера, а от великите воини рядко се получават велики водачи. Мъжете без страх са мъже без въображение. Мъже, които използват главите си, за да прегазват всичко наред, а не за да мислят. Тук възхваляват злобните, надменните, гневните мъже, а за водачи избират най-наивните от тълпата.

— В теб намериха вожд от съвсем друг тип.

— Накарах ги да се вслушат. Накарах Гърмящия да се вслуша. И Деветопръстия ще накарам. — Макар че Бетод не беше съвсем сигурен дали се опитва да убеди жена си, или самия себе си. — Той може да бъде доста благоразумен.

— Някога може и да е бил. — Дъхът на Урси го гъделичкаше по врата, докато говореше в ухото му. — Но Деветопръстия се опиянява от кръвта. Гордее се с убийствата си. С всеки изминал ден ти е все по-малко приятел, все по-малко можеш да му се доверяваш, животинското у него все повече надделява над човешкото. С всеки ден той е все по-малко Логън и все повече Кървавия девет.

Бетод се намръщи. Знаеше, че тя има право.

— В някои дни е доста спокоен.

— А останалите? Миналата седмица той избил цяла кошара с овце, знаеш ли това?

Мръщенето на Бетод премина в гримаса.

— Чух.

— Защото блеенето им го дразнело, казва. Избил ги с голи ръце, една по една, с такова хладнокръвно спокойствие, че останалите овце дори не се размърдали.