Джо Абъркромби - Внезапни завършеци

— Отрежете му пътя!

— Застреляйте го!

Тя рязко сви наляво, миг по-късно чу звука от тетива на арбалет и изтракването на стрелата, която се удари в стената зад нея и излетя в нощта. Шев свали в движение ръкавиците си, едната от които пушеше от триенето, и ги хвърли през рамо. Маршрутът, разбира се, беше планиран предварително. Тя се втурна надясно и скочи върху една от масите пред „Верскети“; продължи да скача от маса на маса с големи крачки, навсякъде се разхвърчаха прибори, клиентите се разбягаха панически, опърпаният цигулар се хвърли да търси укритие.

— Каква съм бегачка — прошепна Шев и скочи от последната маса над охранителя, който протягаше ръце отляво, и веселбаря отдясно, хвана се за тънкото въже зад табелата с надпис „При Верскети“ и дръпна силно.

Докато се претъркулваше на земята, проблесна мълния, а при ставането ѝ се разнесе мощен гръм. Нощта се озари, фасадите на сградите отпред се оцветиха в бяло. Разнесоха се викове, писъци и множество взривове. Тя знаеше, че зад нея по цялата улица хвърчат пурпурни огньове и се леят потоци от златни искри. Представление, достойно за баронска сватба.

— Тоя Куодам определено разбира от фойерверки — прошепна Шев, като устоя на изкушението да се обърне и да погледа представлението.

Вместо това се плъзна в една тъмна уличка, подплаши някаква улична котка, направи няколко бързи крачки и се шмугна в тясната градинка, като се опитваше да успокои дишането си. Разтвори пакета, който беше скрила в клоните на изсъхналата върба, разгъна бялата роба и се намърда в нея, вдигна качулката и зачака в сенките с голяма оброчна свещ в ръка, докато се ослушваше в нощта.

— Мамка му — промърмори тя.

Когато утихна и последното ехо от огнената ѝ диверсия, тя чу в далечината приближаващите се викове на пазачите на Помбрин и тряскането на вратите, които се опитваха да отворят.

— Къде отиде той?

— Мисля, че натам!

— Проклетите фойерверки ми изгориха ръката! Зле съм обгорял, да знаеш?

— Пакетът ми!

— Хайде де, хайде — промърмори тя. Ако тези идиоти я хванеха, това щеше да е един от най-срамните моменти в кариерата ѝ. Щеше да го бие, разбира се, онзи случай, когато се беше заклещила и бе увиснала по средата на стената на щаба на търговците на тъкани в Адуа, облечена в сватбена рокля и с цветя в косата, но без долно бельо и с нарастваща тълпа от зяпачи отдолу, но все пак… — Хайде де, хайде…

И ето че от другата страна се чу монотонно пеене и тя се усмихна. Сестрите винаги идваха навреме. Сега чу и звуците от стъпките им, равномерното потропване, което заглушаваше виковете на пазачите на Помбрин и воя на някаква жена, временно оглушена от фойерверките. Звуците от вървенето и песента се чуваха все по-силно и процесията мина покрай градината. Всички жени бяха облечени в бяло, всичките носеха качулки и стискаха запалените свещи пред себе си. В мрака изглеждаха призрачно и се движеха в унисон.

— Каква съм жрица — прошепна Шев под носа си, измъкна се от градината и си проправи път към средата на процесията.

Наклони свещта си наляво, така че фитилът ѝ да докосне фитила на съседката. Жената се намръщи и Шев ѝ намигна в отговор.

— Ще дадете ли огънче на момичето?

Фитилът се запали с пращене, тя влезе в крачка и добави своето радостно пеене към напевите. Продължиха по улица „Калдиче“ и по Финтинския мост, и по целия път маскираните веселбари се разстъпваха с уважение пред тях. Заведението на Помбрин, пазачите му, които продължаваха да я търсят, яростните викове на двамата свирепо спорещи северняци — всичко постепенно се разтвори в мъглата зад гърба ѝ.

В тъмнината тя се вмъкна тихо през отворения си прозорец, покрай поклащащите се завеси и заобиколи удобния си стол. В него спеше Карколф, кичур златиста коса потрепваше от дишането ѝ. Със затворени очи и отпуснато лице тя изглеждаше млада, без обичайната си презрителна усмивка, която беше нейният отговор на всичко. Млада и много красива. Благословена да е модата на тесните панталони! Нежните косъмчета по бузите ѝ проблясваха леко под слабата светлина на свещта и Шев почувства, че иска да протегне ръка, да притисне длан към лицето ѝ, да погали устните ѝ с палеца си…

Но въпреки че обичаше опасностите, това беше твърде рисковано. Така че вместо това викна:

— Бау!

Карколф подскочи като ужилена, блъсна се в масата, като едва не падна, и се огледа с ококорени очи.

— По дяволите — промърмори тя и въздъхна треперливо. — Трябваше ли да правиш така?