Джо Абъркромби - Внезапни завършеци

Карколф ѝ подаде кесията.

Без дори да поглежда вътре, Шев каза:

— И останалото.

Карколф отново въздъхна и хвърли на леглото другата кесия; монетите се разпиляха по чаршафа и проблесна злато.

— Щеше да се разстроиш, ако не бях опитала.

— Колко трогателно, че се грижиш за нежните ми чувства. Смея ли да се надявам, че ще те видя следващия път, когато минеш оттук? — попита тя, когато Карколф сложи ръката си върху бравата.

— Броя минутите.

Повече от всичко на света ѝ се искаше да я целуне, но не знаеше дали ще успее да се ограничи само с една целувка. Така че колкото и да я болеше, тя се примири само с въздушна целувка и затвори вратата зад себе си. Мина бързо през сенчестия двор и излезе през тежката порта на улицата с надеждата, че ще мине известно време, преди Шев да погледне отблизо монетите в първата кесия. Може би това щеше да повлече след себе си космическото наказание, но си заслужаваше дори само заради мисълта за изражението на лицето ѝ.

Денят беше пълно фиаско, но предполагаше, че можеше и да е по-зле. Все още имаше време да стигне до кораба, преди да са изпуснали отлива. Карколф вдигна качулката си, като се мръщеше на болката в наскоро зашитата драскотина, на абсолютно неразумната рана и на проклетите конци, след което закрачи в мъгливата нощ нито твърде бързо, нито твърде бавно, без да бие на очи.

По дяволите, колко мразеше Сипани.

— Какво е това мир, татко?

Бетод примигна надолу към по-големия си син. Единайсетгодишен, Скейл почти не беше живял в мир през живота си. Може би само в кратки моменти. Съзрени през кървава мъгла. Докато се напрягаше, за да намери отговор, Бетод осъзна, че и той самият вече почти не си спомняше какво е усещането от мира.

Колко дълго вече живееше в страх?

Той клекна пред Скейл и си спомни как неговият баща кляка пред него, изкривил лице заради болестта си и изглеждащ твърде стар за годините си.

— Някои хора биха разрушили нещо само защото могат — беше прошепнал той. — Но един водач трябва да прибягва до войната само в краен случай. Когато започваш война, ти вече си загубил.

Въпреки всичките си победи, всичките преодолени неблагоприятни обстоятелства и враговете, повалени в калта, събраните откупи и завладените земи, Бетод губеше от години. Сега виждаше това.

— Мирът — каза той — е, когато цялата вражда е прекратена, кръвните дългове са платени и всеки е доволен от нещата такива, каквито са. Или поне горе-долу доволен. Мирът е, когато… когато никой не се бие повече.

Скейл намръщено се замисли върху думите му. Бетод го обичаше, разбира се, но дори той трябваше да признае, че момчето не е от схватливите.

— Тогава… кой печели?

— Всеки — каза Калдер.

Бетод повдигна вежди. По-малкият му син, за разлика от големия, беше доста съобразителен.

— Точно така. Мирът означава, че всички печелят.

— Но Гърмящия се е заклел, че няма да има мир, докато не умреш — каза Скейл.

— Така е. Но Гърмящия е от онези, които бързат да се закълнат. Ако им се даде повечко време, може да размислят. Особено ако държа сина му окован в подземието.

— Ти ли го държиш? — сопна се Урси от ъгъла и спря да разресва косата си за миг, колкото да го стрелне с поглед. — Мислех, че той е затворник на Деветопръстия?

— Деветопръстия ще ми го даде — подхвърли Бетод нехайно към жена си, сякаш това беше по-скоро нещо, което ще стане с щракване на пръстите му, отколкото изпитание, за което трябва да събере смелост.

Що за главатар е този, който се бои да поиска услуга от първенеца си?

— Заповядай му да го направи. — Мъжките думи прозвучаха странно с пискливия детски глас на Калдер. — Накарай го да го направи.

— Не мога да му заповядам това. Синът на Гърмящия е затворник на Деветопръстия. Пленен е в битка и именитите воини си имат своите обичаи. — Да не говорим, че Бетод не беше никак сигурен, че Деветопръстия ще се подчини, или какво трябва да направи, ако онзи откаже — дори мисълта за това го ужасяваше. — Има си правила.

— Правилата са за подчинените — каза Калдер.

— Правилата трябва да бъдат за всички, и най-вече за водачите. Без правила всеки човек остава сам за себе си, с онова, което може да забърше от света с едната ръка и да сграбчи с другата. Хаос.

Калдер кимна.

— Разбирам.

И Бетод знаеше, че той наистина разбира. Двамата му синове си приличаха толкова малко. Скейл — здравеняк, русокос и побойник. Калдер — слаб, тъмнокос и интригант. И двамата толкова силно приличаха на майка си, че Бетод понякога се чудеше дали в тях има нещо от самия него.