Наоми Новик - Нефритеният трон

— Как ти стои? — попита нетърпеливо Темерер.

— Много добре — отвърна Лорънс.

Той извади острието. Дължината бе съобразена идеално с неговия ръст.

— Скъпи приятелю, това е невероятно! Как се сдоби с нея?

— Не е изцяло мое дело — отвърна Темерер. — Миналата седмица Циен ми направи комплимент за нагръдника и аз й казах, че ми е от теб. Тогава си помислих, че аз също искам да ти направя подарък. Тя ми обясни, че има обичай бащата и майката да поднесат дар, когато драконът си вземе компаньон, и ми позволи да избера нещо от личната й колекция. Тази сабя ми се стори най-хубавата от всички.

Той обърна едното, после другото си око към Лорънс и го огледа с дълбоко доволство.

— Вярвам ти, не мога да си представя по-хубава сабя — каза Лорънс и се опита да се овладее.

Той се почувства неимоверно щастлив и странно успокоен. Когато се върна в стаята да довърши тоалета си, не можа да се сдържи и дълго се възхищава на сабята в огледалото.

Хамънд и Стонтън бяха облекли традиционни китайски роби, а останалите офицери носеха зелените си куртки и панталони, и високи, лъснати до блясък ботуши. Кърпите на вратовете им бяха чисти и колосани. Дори Роланд и Дайър седяха идеално спретнати на столовете си. От момента, в който бяха изкъпани и облечени, бяха предупредени да мируват. Райли също беше много елегантен в тъмносинята си униформа и бричове до коляно. Четиримата флотски офицери с червени куртки, които бе довел от кораба, довършваха стилната им компания. Всички заедно излязоха от резиденцията.

В центъра на площада, където щеше да бъде представлението, бе издигната любопитна на вид сцена — малка, но прелестно изрисувана и на три различни нива. Циен седеше на почетното място в северния край на двора, принц Миеннин и Чуан й бяха отляво, а за Темерер и англичаните бяха запазени местата отдясно. Освен Селестиалите присъстваха и няколко Империала, сред които беше и Мей, която седеше малко по-надолу на трапезата. Тя изглеждаше много елегантна със златния си нагръдник с шлифован нефрит и кимна на Лорънс и Темерер, когато заемаха местата си. Бялата женска Лиен също беше там, настанена до Юнсин на известно разстояние от останалите гости. Окраската й бе в потресаващ контраст с тъмните Империали и Селестиали от двете й страни. Гордо вдигнатата й яка днес бе украсена с фин златен тюл, а на челото й лежеше превъзходен рубинен медальон.

— А, ето го Миенкай — полугласно каза Роланд на Дайър и бързо помаха през масата на момчето, седнало до Миеннин.

Детето беше с роба в същия тъмен оттенък на жълтото като на престолонаследника и изкусно изработена шапка. Седеше много сковано и благопристойно. Като видя помахването на Роланд, то вдигна ръка да отвърне, но бързо я свали и погледна към Юнсин, сякаш за да разбере дали той е забелязал жеста. Когато осъзна, че не е привлякло вниманието му, то се отпусна облекчено на стола си.

— Откъде, за бога, познавате принц Миенкай? Идвал ли е в резиденцията на престолонаследника? — попита Хамънд.

Лорънс също искаше да знае това, защото по негова заповед на куриерите не им бе позволено да напускат стаите си без придружител и не би трябвало да са имали шанс да се запознаят с някого, най-малкото с друго дете. Роланд го погледна изненадано и отговори:

— Ама как, вие ни го представихте още на острова!

Лорънс отново погледна. Възможно беше това да е момчето, което ги посети в компанията на Юнсин, но той нямаше как да го познае. То изглеждаше напълно различно в официалните си одежди.

— Принц Миенкай? — рече Хамънд. — Юнсин ни беше довел принц Миенкай?

Той каза още нещо, поне устните му мърдаха, но то бе заглушено от внезапния барабанен тътен. Явно инструментите бяха скрити някъде под сцената, но се чуваха съвсем ясно и със силата на средно голям залп, например с двайсет и четири оръдия от близко разстояние.

Представлението естествено беше неразбираемо, защото го изиграха изцяло на китайски език, но движението на декорите и участниците беше хитро измислено. Между трите различни нива се издигаха и скриваха фигури, разцъфваха цветя, появяваха се облаци, слънцето и луната изгряваха и залязваха, и всичко това ставаше сред пищни танци и мними дуели. Лорънс остана очарован от спектакъла, въпреки че шумът бе невъобразим и не след дълго го заболя главата. Той се зачуди дали самите китайци разбират нещо от диалога при толкова дрънчене на барабани и камбанки и гръм на фишеци.

Той не можа да попита Хамънд или Стонтън — те през цялото време се мъчеха да разговарят с пантомима и не обръщаха никакво внимание на представлението. Хамънд си носеше театрален бинокъл, който двамата ползваха единствено да наблюдават Юнсин в другия край на двора. Кълбата пушек и огън, които бяха част от необичайния финал на първо действие, само предизвикаха възклицания на раздразнение заради закритата гледка.