Лаура Себастиън - Принцеса на пепелта

Отново ми се струва, че ще повърна, но се насилвам да дишам дълбоко, докато желанието не преминава. Очите на моите Сенки са се втренчили в мен и очакват да се срина, за да докладват на императора.

В огледалото изглеждам същата като сутринта. Всеки кичур кестенява коса е завит и прикрепен с фиба в каловаксийски стил. Лицето ми е напудрено, а очите и устните ми — гримирани. Всичко си е същото, макар аз самата вече да не съм.

Вземам малката бяла кърпа, която виси над ръба на купата, и я натапям във водата, преди да изтъркам лицето си с нея. Търкам здраво и всички пудри, гримове и бои се махат от лицето ми и оцветяват кърпата. На Хоа й отне почти час, за да ги нанесе, а на мен — по-малко от минута, за да ги измия.

От огледалото към мен гледа лицето на майка ми. Нейните лунички танцуват върху носа и бузите ми като съзвездия, неотбелязани на картата. Тъмната й маслинена кожа блести на светлината на свещта. Широко раздалечените й очи се взират в мен — тъмнокафяви и леко повдигнати нагоре във външните си ъгли. Макар според каловаксийските стандарти за красота това са недостатъци, които би трябвало да прикрия, аз си спомням как хората шушукаха за красотата на майка ми, как пишеха поеми и пееха песни в нейна чест.

После премигвам и виждам ножа на тейна да се притиска в гърлото ми — в гърлото на майка ми. Чувствам ухапването на стоманата, виждам мънистата от кръв, които разцъфват. Премигвам отново и оставам само аз. Едно разбито момиче.

Но аз не съм пречупена. Аз помня коя съм. Аз съм Теодосия Айрин Хазара и съм дете на майка си, а надеждата в мен все още не е задушена. Тя умира, да, но са останали няколко въглена. Виждала съм пожари, възпламенени от къде по-малко.

Дали тя ще ми прости, че убих Ампелио? Дали ще разбере защо го направих? Или пък вече ми е обърнала гръб от мястото си в Отвъдното?

Осъзнавам, че повече не мога да играя играта на императора. Не мога да спазвам правилата му и да се грижа да е щастлив, докато хората от моя народ носят вериги. Не мога да се хиля и да говоря за поезия с Кресцентия. Не мога да говоря на техния твърд, грозен език. Не мога да отговарям на име, което не ми е било дадено от майка ми.

Сядам и се взирам в лицето на непознатата в огледалото, която толкова много прилича на майка ми. Аз все още чувам гласа й в ума си, последните й думи.

— Ти си единствената надежда на нашия народ, Теодосия.

Но аз не мога да бъда нечия надежда, ако не съм жива. Ако искам да се боря, както Ампелио поиска от мен, ще трябва да съм в безопасност, така че ще се грижа за щастието на императора още известно време.

Хоа все още не се е върнала, така че сама рисувам лицето си отново, покривайки и последната останала следа от майка ми. Истинското ми име тежи на езика ми, след като го чух изречено от Ампелио, и искам да го чуя отново. Искам да го изрека, за да прогоня Тора от ума си завинаги. Само че не смея.

Теодосия, Теодосия, Теодосия.

Нещо в мен най-сетне се събужда. Това не е моят дом. Аз не съм тяхната награда. Аз не съм доволна от живота, който те така любезно пощадиха.

Аз съм ядосана.

Аз съм гладна.

И някой ден ще ги гледам как горят.

РОКЛЯТА, КОЯТО ИМПЕРАТОРЪТ МИ ИЗПРАЩА да облека, е пурпурночервена. Без ръкави, с почти открит гръб. Тя е подобна на широките, семпло скроени хитони отпреди покоряването ни. През последните години астрейските стилове станаха популярни сред по-младите придворни, но не мисля, че той я е избрал заради това. С тези голи рамене и гръб, белезите ми ще лъснат на показ, а по този начин посланието му ще може да бъде прочетено още по-ясно.

Астрея е победена. Астрея е разбита. Астрея вече не съществува.

Винаги съм се срамувала от червената, загрубяла кожа на гърба ми. Върху нея могат да се проследят бунтовете в Астрея. Всеки път, когато астрейският пират Драгонсбейн потапяше някой от корабите на императора, всеки път, когато някоя от мините се опитваше да се разбунтува, всеки път, когато роб се изплюваше в лицето на своя господар — всичко това бе издълбавано върху кожата ми. Тя е грозна, чудовищна и постоянно ми напомня за това, което съм. Та кой би могъл някога да обича момиче с гръб, набразден от предателства?

Но сега, докато Хоа сплита косата ми на плитки, аз го оглеждам в огледалото и това, което усещам, не е срам. В момента през вените се процежда омраза — като вода от разтапящ се лед. Това обаче е безцелна аура от омраза. Тя се нуждае от цел. Нуждае се от канал. Нуждае се от план.