Лаура Себастиън - Принцеса на пепелта

Жлъчен сок отново се надига в гърлото ми и аз отново го преглъщам.

— Радвам се, че така мислиш — успявам да изрека аз.

За миг той сякаш е готов да зададе друг въпрос, но после просто ми предлага ръката си.

— Мога ли да те изпратя до стаята ти? — пита ме той.

Аз не мога да откажа на принца, въпреки че ми се иска. Съкрушена съм и не знам как да се усмихвам и да се преструвам, че не съм. Тора е толкова по-простичка. Тя е нещо кухо, без минало и без бъдеще. Няма желания. Не таи гняв. Само страх. Само послушание.

— Когато навърших десет — разказва ми принц Сьорен, докато вървим, — баща ми ме заведе в тъмницата и ми даде нова сабя. Той изведе десет престъпници — астрейска паплач — и ми показа как да прерязвам гърлата им. Той се справи с първия, за да ми покаже. Аз сложих край на живота на останалите девет.

Астрейска паплач.

Думите започват да ме глождят, макар да съм чувала и доста по-лоши определения. Аз самата съм ги наричала с доста по-обидни имена пред постоянно наблюдаващия ме император. Аз самата съм се подигравала с тях и съм се смяла на жестоките шеги на императора. Опитвах се да се дистанцирам от тях, да се преструвам, че това не е моят народ. Та аз отказвах дори да ги погледна. През цялото време те са били поробени, бити и екзекутирани като животни, за да преподадат урок на един разглезен принц. Сега, след като и Ампелио вече е мъртъв, няма кой да ги спаси.

Жлъчният сок се надига отново, но този път не мога да го задържа. Гади ми се и съдържанието на стомаха ми се излива върху целия костюм на принца. Той се отдръпва назад и в един мъчително дълъг миг единственото, което правим, е да се гледаме един друг. Би трябвало да се извиня, би трябвало да поискам прошка, преди той да разкаже на баща си колко слаба и отвратителна съм. Но единственото, което мога да сторя, е да притисна ръка към устата си и да се надявам, че от нея няма да излезе нищо повече.

Шокът в очите му избледнява, заменен от нещо, което би могло да бъде и съжаление.

Той не се опитва да ме спре, когато аз се обръщам и забързвам надолу по коридора.

Дори когато се озовавам в стаята си — вече напълно сама, — аз все още не мога да си позволя да се разпадна. Личните ми стражи се настаняват на пост зад стените ми, ботушите им трополят по каменните подове, а мечовете в ножниците им леко подрънкват. Те винаги са тук, винаги ме наблюдават през три дупки с големина на палец в стените ми. Дори когато спя, дори когато се къпя, дори когато се будя, крещейки от кошмари, които си спомням едва частично. Аз никога не виждам лицата им, нито пък чувам гласовете им. Императорът говори за тях като за моите Сенки — псевдоним, който е станал така обичаен, че дори и аз самата мисля за тях по този начин.

Вероятно те сега се скъсват от смях. Малката Принцеса на пепелта си изкара стомаха заради малко кръв, при това успя да олее принца! Кой от тях ще има честта да разкаже тази история на императора? Най-вероятно никой. Принцът сам ще му се оплаче и императорът ще узнае за моята слабост. Тогава ще направи допълнителни усилия да я избие от мен. Този път даже може и да успее. И тогава какво ще остане от мен?

След известно време прислужницата ми Хоа идва да вземе роклята ми за пране и ми помага да се преоблека в нова. Тъй ми нямат доверие, вместо астрейска робиня императорът ми даде Хоа. Мисля, че тя е от една от източните земи на каловаксийците, в която са нахлули преди Астрея, но тя така и не ми е каза точно от коя. Не би могла, дори и да бе искала. Императорът не могъл да рискува двете да замислим нещо заедно и затова й отрязал езика.

Предполагам, че той си има основание да бъде подозрителен. Аз веднъж наистина се опитах.

Веднага след обсадата имах астрейска прислужница на име Фелиси, която беше на петнайсет години. Беше ми като сестра и когато тя ми каза, че е направила план как да избягаме, аз я последвах, без какъвто и да е въпрос, така убедена, че всичките ми мечти за спасение са на път да се сбъднат. Дори вярвах, че майка ми все още е жива някъде и ме чака.

Бях глупава.

Вместо да ме дари със свобода, Фелиси ме отведе право при императора точно както той я е бил инструктирал.

Той лично ми нанесе десет удара с камшик и преряза гърлото на Фелиси, след като вече нямаше повече нужда от нея. Каза ми, че всичко това било само за да ми даде урок, който ще трае по-дълго от белезите ми, и предполагам, че успя. Аз се научих да не се доверявам на никого.

След като Хоа си тръгва, аз сядам пред огледалото и изплаквам устата си с вода от легенчето, премахвайки вкуса на повърнато. След това потапям ръце, за да ги почистя от петната кръв по тях. Кръвта на баща ми. Моята кръв.