Лаура Себастиън - Принцеса на пепелта

Само че аз тук съм изолирана. Няма към кого да се обърна за помощ, а и не съм достатъчно глупава сама да се опитам да превзема хиляди каловаксийци. В двореца има два пъти повече астрейски роби, но повечето от тях са по-млади и от мен и са нарочно държани недохранени и слаби. И макар да се мразя, че го мисля, но дори не съм сигурна, че мога да им се доверя.

Не, аз имам нужда от някого, на когото да мога да имам доверие, преди да направя каквото и да било. Само един човек, който да може да отнесе съобщение до останалите хора на Ампелио.

Никой, каза той, но това не може да е вярно. Не мога да го повярвам.

Точно когато Хоа завършва закрепването на моята плитка, на вратата се почуква и един слуга влиза със златна кутия. Заключителната част от моя тоалет.

Вътре има корона, моделирана да прилича на тази, която носеше майка ми: кръг от пламъци, които пресичат челото и се издигат на няколко сантиметра височина, близвайки въздуха.

Хоа я поставя внимателно върху главата ми. Това е рутинно действие, през което сме преминавали толкова много пъти, че вече сме престанали да ги броим. Но този път е различно. Този път аз си мисля за това как майка ми понякога ми позволяваше да нося короната й, за това как тя беше толкова голяма, че падаше около врата ми. Но докато короната на майка ми беше изработена от черно злато и инкрустирана с рубини, изпратената ми от императора е направена от пепел и веднага щом бива поставена на главата ми, започва да се разпада, като оставя следи по косата, кожата и дрехите ми.

Майка ми беше Кралицата на огъня — ожесточена и силна. Аз съм Принцесата на пепелта — едно посмешище.

Погледите натежават върху кожата ми, веднага щом влизам в банкетната зала. Шушукане и хихикане затоплят бузите ми. С всяка стъпка, с всяко най-малко движение на главата върху мен се сипят люспички от пепел. Те трептят по бузите, раменете и гърдите ми. Преструвам се, че не ги забелязвам, и държа главата си високо изправена, като държа очите си широко отворени и безизразни. Най-настойчиво се взира в мен принц Сьорен, седнал до баща си. Неговият поглед има цел и тя не е да ме зяпа тъпо или да злорадства, а да привлече очите ми към своите. Няма да му се дам.

Аз си имам своя собствена цел. Докато те ме гледат, аз наблюдавам сенките, в които чакат робите със своите хлътнали очи, очакващи да бъдат повикани. Те са предимно деца и подрастващи, макар да има и няколко по-възрастни жени. Никой, който да може да се окаже физическа заплаха. Всички те са с крехки кости, стърчащи под жълтеникавата им кожа. Липсващи зъби. Изтъняващи кичури коса.

Не гледай, казвам си по навик, но сега пренебрегвам този глас. Трябва да погледна. Трябва да видя.

— Ето те и теб! — отбелязва Кресцентия, откъсвайки вниманието ми от сенките. Тя се появява до мен и ме хваща през ръка, въпреки че люспите от пепел се посипват и по нея. Нейната приповдигнатост прорязва напрежението в стаята и разсейва вниманието на всички останали. Те вероятно си спомнят, както и аз, какво се случи първия път, когато императорът ми изпрати короната от пепел. Как Кресцентия — по това време само на седем — я размаза с палци по скулите ми и очерта дебели линии с пепелта.

Ето — беше казала тя толкова тихо, че никой друг не я чу. Сега вече наистина си готова за битка . Този малък акт на предизвикателство ми бе донесъл десет удара с камшик и бях сигурна, че тейнът също бе наказал Крес по свой си начин. В момента тя пренебрегва разпадащата се корона точно толкова упорито, колкото и аз.

— Чух всичко за процеса. Колко ужасно! — уверява ме тя.

„Процес“ ми изглежда като доста странна дума, която да опише случилото се. Не бяха изложени никакви аргументи, нямаше жури, камо ли пък съдия. Това си беше убийство и извършителят му бях самата аз.

Логично погледнато, аз знам, че нямах избор. Знам и че той поиска това от мен. Но това не намалява чувството ми за вина.

— Свършено е вече — отбелязвам аз и махам пренебрежително с ръка. Все едно е толкова лесно да се абстрахирам от спомена за острието, захапващо кожата на Ампелио. — Надявам се обаче Хоа да успее да изпере кръвта. Роклята беше толкова хубава, не мислиш ли?

— О, да. Толкова ти завиждам, Тора. Жълтото ми стои ужасно, но на теб ти стои така добре — уверява ме тя и стиска ръката ми, докато ме отвежда към далечния край на банкетната маса, надалеч от кралското семейство и пронизващия поглед на принц Сьорен.

— Принцесо на Пепелта! — Гласът на императора изпраща лед надолу по гръбнака ми, но аз потискам треперенето си, докато се обръщам към него с подготвена мила усмивка. Неговите бледосини очи, които ме наблюдават над бокала с вино, вдигнат в подигравателен тост за мен, са твърди. Подутото му лице вече е червено от опиянение. — Ти си нашият почетен гост. Мястото ти е тук! — Той прави жест към един празен стол досами принц Сьорен.