Лаура Себастиън - Принцеса на пепелта

— Лейди Тора — тихият глас на принц Сьорен ме изважда от мислите ми и аз се насилвам да му обърна внимание.

Успял е да намери баланса между това да ме зяпа и същевременно да не ми обръща внимание. В този миг светлите му очи се вторачват в моите, преместват се към отпечатъка, който баща му остави на бузата ми, и се стрелват встрани. Поглежда към императора, чието внимание е прекалено приковано в робинята, сипваща вино, за да забележи каквото и да е друго. Тя е по-млада от мен — може би на четиринайсет. Това кара кожата ми да настръхне, но не е нещо, което вече да не съм виждала и преди.

Въпреки това гласът на принц Сьорен е тих и едва доловим сред музиката и разговорите.

— Относно случилото се…

— Наистина съжалявам, Ваше Височество — прекъсвам го аз. — Трябва да разберете, че бях в шок. Както бяхте достатъчно проницателен да забележите, това беше първият път, в който… — Блокирам. Просто не мога да изрека думите. Изговарянето им на глас ще ги превърне в непоправима истина. — Благодаря ви, че не сте казали на никого.

— Ама, естествено — отвръща той. — Колкото и объркан да бе опитът ми, аз исках единствено да… — Сега е негов ред да замълчи. Той се прокашля. — Исках да успокоя съвестта ти.

— Съвестта ми е спокойна, Ваше Височество — уверявам го аз.

— Сьорен — уточнява той. — Наричай ме Сьорен.

— Сьорен — повтарям аз. Дори когато съм клюкарствала за него с Кресцентия, не мисля че някога съм изричала името му на глас. Той винаги е бил „Принцът“. Изведнъж съм поразена от това колко каловаксийско е неговото име с тези наистина твърди звуци и дългото „ьо“. То звучи като меч, който разрязва въздуха и намира целта си. Много е странна властта, която имената имат над нас. Как може да има такава разлика между Тора и Теодосия, когато аз съм и двете? Как може просто изричането на глас на името Сьорен да го направи толкова по-трудно да бъде поставен в една обща група с императора, тейна и всички останали каловаксийски воини? Как може да направи трудно да не го харесваш?

— Тогава ти трябва да ме наричаш Тора — отвръщам аз, защото това е единственият отговор, който мога да дам дори и ако това име оставя лош вкус в устата ми. Дори и ако истинското ми име стърже с нокти по гърлото ми.

Теодосия. Казвам се Теодосия.

— Тора — повтаря той, снижавайки глас. — Добре ли си? След всичко?

Да, иска ми се да отвърна. Да, напълно съм добре, така че престани да ме гледаш по този начин.

Но в очите му има нещо открито, което не съм виждала никога досега. Нито в него, нито в който и да е друг каловаксиец.

То достига до гърдите ми и измъква истината от там.

— Не — признавам аз. — Не съм. Въобще не съм.

Челото му се сбръчква, но преди да успее да отговори, Блейз отново се появява зад рамото ми и налива кървавочервено вино в бокала ми. Нужна ми е цялата воля, която имам, за да не го погледна.

От другата страна на масата една робиня изпуска таблата и запраща рибни филета и кафяв ориз към каменния под. Всички се обръщат да я погледнат, докато тя се разбързва да почисти. Дори и принцът. Сьорен.

— В полунощ — прошепва Блейз в ухото ми. — Кухненската изба.

Обръщам се, но той вече е изчезнал в тълпата.

Робинята, която изпусна таблата, е хваната от двама стражи и изкарана от залата. В най-добрия случай тя ще бъде бита с камшик заради непохватността си. В най-лошия — убита.

Преди да изчезне, очите й се втренчват в моите през залата и по устните й преминава лека, напрегната усмивка. Тя изобщо не е непохватна. Това е било умишлено разсейване, което сега може да й струва живота. Не мога да си представя как ще се срещна с Блейз тази вечер, но определено трябва да се опитам.

МАЙКА МИ МИ КАЗВАШЕ, ЧЕ ако се молим на боговете, те ще ни защитят от злото. Но също така си спомням как, когато каловаксийците дойдоха, и двете се молехме и се молехме, и молехме, но това не ни помогна. Аз не вярвах, че ще я убият, защото смятах, че боговете никога няма да го позволят. Тя щеше да си остане кралица, докато не я отнесеше старостта — такава трябваше да е съдбата й. Дори когато кръвта започна да шурти от шията й, а ръката й се разхлаби около моята, аз все още не можех да повярвам. Мислех, че майка ми е безсмъртна, дори и след като светлината напусна очите й.

След това плаках. А после се разгневих. Не само срещу каловаксийците, но и срещу боговете, защото бяха оставили майка ми да умре, когато трябваше да я защитават. Аз ги замених с по-отмъстителните богове на каловаксийците, но това, така или иначе, нямаше никакво значение. Онази част от мен — частта, която се надяваше — се беше пречупила.