Лаура Себастиън - Принцеса на пепелта

След време, което усещам като часове, той прави жест към стражата до него.

— Вземи най-добрите си хора. Не е ясно с каква магия разполагат тези езичници.

Стражът кимва и бързо напуска стаята. Внимавам да запазя изражението на лицето си спокойно, но отвътре ми идва да се разплача от облекчение. Само че когато императорът обръща студените си очи обратно към мен, това облекчение се втвърдява и потъва в стомашната ми кухина.

— Милостта — казва тихо той — е астрейска добродетел. Това е нещо, което те прави слаб, и аз се надявах, че сме те опазили от това. Но пък може би в крайна сметка кръвта винаги се оказва по-силна.

Той щраква с пръсти и стражът навира дръжката на железния си меч в моите ръце. Толкова е тежък, че едва го вдигам. Земните камъни блестят на светлината, а тяхната мощ преминава през мен като чаша вино. Това е първият път от обсадата насам, в който ми е позволено да държа какъвто и да било божествен камък или оръжие.

Едно време щях да приветствам това — исках всичко, което може да ме накара да се почувствам така, сякаш имам малко повечко власт, — но вместо това сега стомахът ми се свива, докато гледам лежащия в краката ми Ампелио, и разбирам какво императорът очаква да направя.

Не трябваше да позволявам на гласа да излезе. Не трябваше да говоря. Не трябваше да се опитвам да го спася. Защото има само едно нещо още по-лошо от това да гледаш как светлината напуска очите на единствения човек, който ми е останал на света. И то е самата аз да го пронижа с меча.

Стомахът ми се обръща при тази мисъл и в гърлото ми се надига жлъчен сок. Аз стискам меча и потискам тази мисъл, боря се отново да се вкарам в кутията и да заровя Теодосия дори още по-надълбоко, преди и аз да завърша с меч, опрян в гърлото. Само че този път това не може да бъде направено. Всичко е прекалено осезаемо, боли твърде много, омразата е твърде яростна, за да може да бъде удържана.

— Може би запазването на живота ти бе грешка. — Гласът му е нормален, но това прави заплахата още по-ясна. — Предателите не получават опрощение — нито от мен, нито от боговете. Знаеш какво да сториш.

Едва го чувам. Едва чувам каквото и да е. Кръвта пулсира в ушите ми и замъглява зрението и мислите ми. Единственото, което все още виждам, е лежащият в краката ми Ампелио.

— Татко! — намесва се принц Сьорен, който излиза напред. — Това необходимо ли е…

— Да! — прекъсва го императорът и гласът му изсвистява. — Необходимо е. И нека това бъде урок и за теб, Сьорен. Милостта погуби астрейците и страната им, но ние не сме толкова слаби.

В краката ми Ампелио потръпва, а ръката му върху глезена ми внезапно се отдръпва.

— Моля те, кралице моя! — обръща се той към мен на астрейски.

Не съм твоя кралица, идва ми да изкрещя. Аз съм твоята принцеса и ти трябваше да ме спасиш.

— Моля те! — повтаря той отново, но аз вече не мога да направя нищо за него. Виждала съм десетки други мъже преди него, екзекутирани за много по-малко от това. Беше глупаво да си мисля, че той ще бъде пощаден дори и ако информацията, която им бях дала, беше вярна. Мога да се моля на императора, докато гърлото ми пресъхне, но с това няма да постигна нищо добро. Просто ще приключа с острие и в моя гръб.

Трябва да направя императора щастлив, а той ще ме държи в безопасност.

Но внезапно това вече не ми е достатъчно.

— Моля те! — повтаря той и заговаря бързо на астрейски, а аз едва успявам да следя речта му. — Време е Отвъдното да ме посрещне. Време е отново да се срещна с майка ти. Но твоето време още не е дошло. Ти ще сториш това. И ще живееш. Ти ще се бориш! — И аз разбирам. По-добре да не го разбирах. Неговата благословия е сама по себе си вид проклятие.

Не. Не мога да го направя. Не мога да убия човек. Аз не съм императорът, не съм тейнът, не съм принц Сьорен. Аз съм… Теодосия — така ме нарече Ампелио. Това е силно име — име на кралица. Не го усещам като име, което заслужавам, но то ми е дадено от майка ми и аз ще бъда достатъчно силна, за да го заслужа.

Аз мога да бъда Теодосия сега. За него.

Докато вдигам меча, ръцете ми започват да треперят. Направи го! Живей! Бори се! Все някой ще го стори — независимо дали ще съм аз, или някой от пазачите на императора — аз поне ще го направя по-бързо, по-лесно. Дали е по-добре на живота ти да бъде сложен край от някого, който те мрази, или от някого, който те обича?

През тънката, разкъсана риза, която той носи — по-скоро червена, отколкото бяла, — аз усещам прешлените на гръбначния му стълб. Острието се насочва под раменете му, между две изпъкнали ребра. Това ще е като да нарежеш пържола на вечеря, казвам си аз, но вече много добре знам, че въобще няма да е така. Само че ако се поколебая, или започна да се двоумя, всичко това ще стане още по-болезнено за него. Виждала съм достатъчно екзекуции, за да знам, че с бързия и уверен удар се слага край на всичко. Това ми се струва най-малкото, което мога да му дам сега.