Лаура Себастиън - Принцеса на пепелта

— Не беше ли земетресението причина за бунта? — Гласът се изплъзва, преди да успея да го спра, окуражен от присъствието на Ампелио. Той не може да те спаси вече, както и ти него, мисля си аз.

Челюстта на император Корбинян се стяга и аз се отдръпвам, готова за удара, който така и не следва. Засега.

— Причинено от него, както подозираме, с цел да събере повече хора за каузата ти — продължава той.

Гласът има остроумен отговор и на това, но успявам да го принудя да млъкне и позволявам на объркването да покрие изражението ми.

— Моята кауза, Ваше Височество? Не знаех, че имам кауза.

Усмивката му се изостря.

— Онази, целяща да те възстанови на полагащото ти се по право законно място като кралица на Астрея, разбира се.

Преглъщам.

— Аз не съм ничия кралица, а Астрея вече я няма. Аз вече съм лейди, с милостта на Ваше Величество, и Принцеса само на пепелта. Това е моето заслужено място и единственото, което желая.

Докато рецитирам тази реплика, която е жигосана върху сърцето ми, не мога да погледна Ампелио.

— И аз твърдя това — кимна императорът, — но астрейците са упорити стари мулета.

Тронната зала изригва в смях. Аз също се смея, но този смях е изтръгнат от червата ми.

Императорът се обръща към Ампелио с подигравателно съчувствие.

— Ела и се поклони пред мен, муле. Кажи ми къде мога да намеря бунтовниците ти и ще можеш да прекараш остатъка от дните си в някоя от мините. — Той се усмихва на пречупения човек, който все още лежи в краката ми.

Съгласи се, искам да му извикам аз! Вречи му се в лоялност! Оцелей! Поддържай доброто настроение на императора и той ще те държи в безопасност. Такива са правилата.

— Не се прекланям пред никого, освен пред кралицата си — шепне Ампелио, препъвайки се в твърдите звуци на каловаксийския език. Въпреки тихия му глас, думите му обхождат цялата зала и биват последвани от ахканията и шушуканията на двора. — Да живее кралица Теодосия Айрин Хазара, родена от пламък и ярост!

Нещо се разбива вътре в мен и всичко, което съм таяла в себе си, всеки спомен, който съм потискала, всеки миг, който съм се опитвала да забравя, всичко нахлува в мен и този път не мога да го спра.

Теодосия . Това е име, което не съм чувала от десет години.

Теодосия . Чувам как майка ми ми го казва, докато ме гали по косата, докато ме целува по челото.

Ти си единствената надежда на народа ни, Теодосия.

Ампелио винаги ме е наричал Тео, без значение колко го мъмреше бавачката ми. Аз бях неговата принцеса, обясняваше ми Бърди, а Тео е име като за изкалян дрипльо. Той обаче никога не я слушаше. Може и да съм била неговата принцеса, но аз също така бях и нещо повече.

Той трябваше да ме спаси, но така и не го направи.

— Може би той ще отговори на теб, Принцесо на пепелта — приканва го императорът.

Шокът ми избледнява, разсеян от звуците на моето име, които съзнанието ми повтаря отново и отново.

— Аз… не бих допуснала дори, че притежавам подобна сила, Ваше Височество — успявам да изрека.

Устата му се свива в изражение, което познавам твърде добре. Императорът не е мъж, на когото може да бъде отказано.

— Именно затова те държим жива, нали? За да ни помагаш и служиш за връзка с упорити астрейски боклуци?

Колко любезно от страна на императора, че не ме убива. Само че вече не си мисля, че прави това от доброта. Смятам, че ме държи жива, за да ме използва като средство за шантаж срещу моя народ. Защото той се наслаждава да ме наблюдава как се пречупвам отново и отново. А ако ме убие, това би ме направило да изглеждам твърде важна.

Аз ще правя императора щастлив. Но на каква цена? Колко още ще умрат, преди императорът да стане истински щастлив?

В момента мислите ми стават все по-смели и макар да знам, че те са опасни, аз вече не успявам да ги накарам да ги заглуша, а по-важното е, че дори и не искам.

Ти си единствената надежда на нашия народ, Теодосия . Но аз не мога да се справя с това без Ампелио край мен. Нуждая се от него.

— Мога ли да говоря на астрейски? — питам императора. — Възможно е така да успея да го успокоя…

Императорът ми махва с ръка и се отпуска обратно в трона си.

— Стига това да ми осигури отговори.

Поколебавам се, преди да падна на колене пред Ампелио и да взема изранените му ръце в моите. Макар астрейският да е забранен език, някои вероятно го разбират.

— Има ли други? — питам го аз. Не мога да си спомня последния път, в който астрейска дума е преминала през устните ми или дори през ума ми. Налага ми се да се боря, за да успея да запазя звуците омекотени и провлечени, за разлика от насечения и гърлен начин, по който говорят каловаксийците.