Лаура Себастиън - Принцеса на пепелта

— Не! — изписквам аз и стискам ръката й още по-здраво.

— Да! Говори се, че тя се надява да впримчи херцог Кларънс — разяснява ми тя. — Макар че защо й е, въобще не мога да си го представя. Той е достатъчно възрастен да й бъде баща, а и освен това мирише на мърша. — Тя сбърчва нос.

— Предполагам, че ако се размислиш за дълговете на баща й… — продължавам мислите й аз и повдигам вежда.

Очите на Кресцентия се уголемяват.

— Не! Откъде си чула това? — пита ме тя. Когато аз само й се усмихвам в отговор, тя въздъхва и леко ме сръчква с лакът. — Винаги знаеш най-големите клюки, Тора.

— То е, защото слушам — намигвам й аз.

Зад нас все по-силно започват да се чуват стъпки, които са твърде тежки, за да принадлежат на нейните робини.

— Лейди Кресцентия! Лейди Тора! — проехтява познат глас. Крес най-вероятно също добре го е разпознала, защото хватката й върху ръката ми се стяга, а дъхът й спира.

— Ваше Височество! — поздравявам аз, като се обръщам към него. Крес отеква като мое ехо половин секунда по-късно. Ние приклякваме в еднакъв реверанс и си позволяваме да погледнем към принца едва след като сме се изправили.

Принц Сьорен стои гордо изпънал гръб, а пшениченорусата му коса стига чак до раменете му в пригладена прическа. Облечен е в костюм от кървавочервено кадифе — националния цвят на каловаксийците, — ушит така, че да разкрива изпъкналите му мускули. Лицето му е толкова безизразно, колкото на бяла мраморна статуя. Има остри скули и квадратна челюст, които са особено ценени сред каловаксийците. Макар повечето от тях да са с кожа, бледа като кости, неговата е червеникавозлатиста заради многото време, което прекарва в морето. Очите му са студени като на баща му, което прави присъствието му задушаващо.

Не знаех, че се е върнал в двора, макар той да идва и да си тръгва толкова често, че дори и най-отдадените на клюките люде изпитват трудности да го следят. Сигурна съм, че той скоро отново ще тръгне още преди да е дошла следващата седмица, за да се бори с пирати, да граби градове или да прокарва нови търговски пътища. Там той се чувства повече у дома си, мисля си аз, отколкото докато е в двора. Дори и като дете той предпочиташе да има меч в ръка — макар и дървен — вместо паче перо. Мечът му обаче вече не е дървен. Той е прибран в ножница, висяща покрай бедрото му — изковано сипаничаво острие от желязо с дръжка, блестяща от божествените камъни, с които е обсипана.

Чувала съм, че той е умел в боя — бог сред воините, — но те говорят същото и за бащата на Кресцентия — тейна.

Той ни се покланя леко и сключва ръце зад гърба си.

— Надявам се, че вие двете сте добре.

До мен Кресцентия видимо се вълнува и заглажда гънките на полата си. Тя е обсебена от него още откакто бяхме деца. Както и всяко друго момиче на нашата възраст, което е раснало с мечтата да стане принцеса. Но за Крес това не е напразна мечта. Тейнът е спечелил за императора повече територии, отколкото всеки друг военачалник, включително и Астрея. В двора се шушука, че постът на принцеса за дъщеря му би била справедлива награда. А откакто Крес навърши пълнолетие преди шест месеца, тези шушукания станаха оглушителни.

Единственият, който като че ли не ги чува, е самият принц, който си остава сдържан, въпреки старателните опити на Крес да го омае.

Дори и сега очите му се плъзгат над нея, все едно тя не е нищо друго освен въздух и светлина, и се спират вместо това на мен. Веждите му набраздяват челото му по същия начин като тези на баща му, когато гледа към мен, но сега поне я няма подигравателната усмивка или злобният поглед.

— Баща ми желае да се явите пред него, лейди Тора — уведомява ни той, сдържан и лаконичен.

Страх се обвива около стомаха ми като гладна кобра. Затяга ме отново и отново, докато не мога да дишам. Обзема ме порив да побягна и едва задържам краката си неподвижни.

Не съм направила нищо. Толкова внимавам. Но пък не е нужно да съм сторила нещо, за да заслужа гнева на императора. Още от обсадата преди десет години се носят слухове за бунт — бунтове в мините, атаки срещу търговски кораби, неуспешни опити за покушения срещу самия император. И всеки път, когато те ударят, аз плащам цената.

— Добре! — Гласът ми потреперва въпреки всичките ми усилия. — Не трябва да го караме да чака.

За един кратък миг принц Сьорен има вид, сякаш би изрекъл още нещо, но вместо това устата му се стяга и той ми предлага ръката си.

ТРОНЪТ ОТ ОБСИДИАН СТОИ ВЪРХУ подиум в средата на кръгла, куполна тронна зала. Огромно, тромаво нещо, издълбано в твърд камък във формата на пламъци, които изглеждат така, сякаш целуват всеки, седящ на него. Той е обикновен, дори грозен сред всичкото злато и величие, които го заобикалят, но пък за сметка на това със сигурност е доминираща сила, а това е единственото, което има значение.