Майкл Скотт - 13-те светини

Сара се почувствала неловко от посоката, в която отиваше разговорът — може би майка й беше права, може би старата жена е луда.

— Вероятно да. Защо? — сви рамене тя.

— Защото това, което направихте днес, беше правилно . Беше добро! Не позволявайте на хората да омаловажат онова, което направихте.

— Честно казано, не съм сигурна защо го направих — призна Сара. — Но когато ги видях как ви нападат, нещо стана с мен. Много се ядосах. Не можех да отмина…

Джудит се усмихна, а около очите и устата й се появиха дълбоки бръчки.

— Когато бях млада, възрастните хора можеха да ходят по улиците, без да се страхуват за безопасността си — рече тя. — Но това беше преди много време… — старата жена легна и затвори очи, като с това даде знак, че разговорът е приключил.

Сара поседя край нея, докато дишането й стана дълбоко. Изведнъж почувства до детайли къщата около себе си. Имаше странното усещане, че й е дарено някакво шесто чувство. Усещаше ясно чувствата, бушуващи около нея — излъчвания от майка й гняв, идващ от кухнята на долния етаж, тъпото раздразнение на братята си, особено на малкия Фреди, на когото се наложи да отстъпи стаята си. Сара се усмихна мрачно и се върна към своята действителност. Тя отново бе успяла — успя да ги отдалечи с един замах. Това беше дарба. Боже Господи! Думите на майка й отново я заляха: „Получи всичко наготово и винаги успяваш да го развалиш — ти си на двадесет и две години, имаш хубава работа, бляскаво бъдеще, хубава заплата…“

Сара Милър се усмихна горчиво.

Да, тя беше на двадесет и две години, работата й беше кофти и безнадеждна, работа, която не обичаше, и даваше на майка си по-голямата част от заплатата си. Когато преди време й се отвори възможност да вземе един малък апартамент под наем, тя не се възползва и напоследък все по-често си мислеше, че никога няма да има втори шанс. Наблюдаваше приятелките си как си наемат апартаменти в града, намират си гаджета и си живеят живота. Даже някои от тях вече бяха семейни.

Сара леко освободи ръката си от пръстите на старата жена и се изправи, загледана в крехката дребна женица в леглото. Днес направи нещо добро, нещо хубаво… а майка й я нахока като непослушно малко момиченце. Добре, може би не трябваше да води Джудит Уокър у дома, но пък и не можеше да я остави в онази ужасна къща. Нямаше друг избор, освен да я доведе тук.

Така беше правилно! Така беше за добро!

Освен това, старата жена сутринта щеше да си иде и всичко ще се върне към обичайния си ритъм, въпреки че Сара знаеше, че ще мине още доста време, преди майка й да й позволи да забрави за това. Тя се обърна, като клатеше глава, и отвори тихо вратата. Трябваше да се махне от тази къща, преди майка й да успее да изстиска целия живот от нея.

Джудит отвори очи, когато вратата се затвори. Тя чу как Сара влиза в съседната стая, чу скърцането на пружините на леглото, пращенето на някакъв телевизор или радио. Дори и без помощта на меча старата жена усещаше безпокойството и притеснението на момичето. Майката на Сара очевидно се налагаше над дъщеря си, което обясняваше защо Джудит успя толкова лесно да наложи собствената си воля над нея. Преди всичко обаче, това все още не обясняваше защо момичето й се притече на помощ. Този тип хора винаги отминават… но не и този път.

Тази нощ Джудит сънува момичето.

Сънищата бяха пълни с мрак и жестокост, в тях момичето се биеше, за да запази живота си… И меча беше в съня. Джудит обаче не можа да разбере дали момичето използва меча, за да унищожава… или мечът унищожава момичето.

Белият цар беше великолепен. Осем сантиметров плътен кристал, гравиран с великолепни подробности, чак до фината изработка на орнамента на острието на меча, който царят държеше вдигнат. Царицата беше шедьовър, с идеално изваяно лице, подчертано човешко и подсилено от бенката високо на лявата скула.

— Колко ли са стари? — Вивиен прокара показалеца си по бялата царица. Кръвта на Ричард Фентън беше изцапала кристала и му бе придала тъмночервени оттенъци. Старецът запази тайната си почти до края. Чак в дълбините на последната му агония, когато тя изряза месото от гърдите и гърба му с фини ножове за дране на китове, а после започна с вътрешната част на бедрата, той разкри къде се намира шахматната дъска, която той пазеше през по-голямата част от живота си.

Мъжът, познат под името Ахриман, прекрачи през събралата се на плочките на ръба на басейна кръв, като си проправяше път през тънките като паяжина ивици месо, които се навиваха на масури подобно на стара хартия. Той внимателно взе кристалната царица от жената и я потопи в басейна, за да я измие.