Майкл Скотт - 13-те светини

— Хиляда години, със сигурност — най-накрая изрече той. — Възможно е и още хиляда преди това. — Той вдигна фигурката към светлината, наклони я, като се възхищаваше от майсторството на изработката. — Шахматната дъска на Гуендолеу — прошепна той, — всяка фигура пресъздава действителна историческа личност. Всяка фигура съдържа парче от душата на тази личност. — Той леко се усмихна. — Или поне така е според легендата.

— А ти в легенди вярваш ли? — попита жената, като гледаше шахматните фигурки, наредени в тапицирана с кадифе кутия.

Бавно и чувствено той потърка царицата в бледото лице на Вивиан, притисна я между влажните й устни и я вкара в устата й.

— Точно тези фигури са легендата.

Вивиен сграбчи шахматната фигурка с усещане за надигане на сила, която я зарежда умствено и я възбужда физически. Като стискаше фигурката в дланта си, тя съблече бавно дрехите си. Ефектното й тяло се отрази в огледалната повърхност на басейна, където застиналото в ужас лице на Ричард Фентън я гледаше, докато тялото му бавно потъваше към дъното.

Тялото бе толкова неузнаваемо, че трудно можеше да се нарече човешко.

— Направила съм ви чай. Не бях сигурна колко бучки захар…

Сара Милър застана на вратата на спалнята с широко отворена от изненада уста.

Стаята беше празна — Джудит Уокър си бе отишла.

Леглото на брат й беше оправено, яркосиният юрган бе опънат без нито една гънка, хаосът от плюшени играчки беше старателно подреден до възглавниците. Единствената следа, че някой е бил тук, бе лекият мирис на парфюм във въздуха. Озадачена, Сара се върна в кухнята, като сърбаше хладкия чай и хапваше бисквитката „Уокърс“, която взе тайно от долния рафт на бюфета, където майка й ги криеше. Някаква телевизионна говорителка с невъзможен тен четеше новините в седем часа.

В колко ли часа си е тръгнала Джудит Уокър? И защо?

Сара чу скърцане на горния етаж — това със сигурност бяха тежките стъпки на майка й. Стените бяха толкова тънки, че можеше да проследи маршрута на майка си от спалнята до банята. Нищо чудно, че Джудит си е тръгнала. Майка й беше известна с резкия си глас, а снощи беше в рядко добра форма. Естествено, Джудит бе усетила ледената атмосфера. Нищо чудно, че е избягала още призори.

След като свърши с чая, Сара цели десет минути търси своето куфарче, преди да си спомни, че вчера го остави в офиса. Ужасно се боеше да отиде на работа — какво щеше да каже на господин Хинкъл? Та тя излезе само в обедна почивка, а след това не се върна. Майка й изпитваше почти садистично удоволствие, като й напомняше, че много лесно може да изгуби работата си. Снощи не я интересуваше, но тази сутрин…

Сара тъкмо затваряше вратата зад гърба си и Джеймс слезе, криволичейки по стълбите. Рядко, много рядко, те успяваха да хванат влака заедно. Сара никак не обичаше да пътува до града с любовника на майка си, винаги се чувстваше неудобно. Не знаеше как да разговаря с него, а освен това знаеше, че Джеймс не иска нищо друго, освен да го оставят на спокойствие да си чете вестника и да се наслади на няколко мига отдих от непрекъснатите словоизлияния на Рут Милър. Но тази сутрин той нямаше да хване същия влак. Джеймс все още бе облечен с противно яркия хавлиен халат, коледен подарък от майка й. Сара видя празните шишета от текила в мивката и знаеше, че оплешивяващият търговец на коли ще пропусне още един работен ден. Сара сви лице в гримаса, като си даде сметка, че за пореден път трябва да връчи на майка си почти цялата си заплата.

Докато крачеше бързо по улицата, Сара почувства гузното убождане на облекчението, че Джудит си е отишла. Въпреки че бе разстроена от посоката, в която тръгваше живота й, Сара обичаше реда, а Джудит със сигурност спъна, макар и за малко, хода на нейния строго подреден удобен живот. Младата жена все още не можеше да проумее какво стана вчера с нея. Първо се притече на помощ на напълно непознат човек, а след това… събитията станаха направо непонятни. Добре де, сега вече всичко свърши — нещо като кратка искра на смелост в иначе страхливия й живот.

Сара се усмихна, като се чудеше дали всъщност най-накрая не е показала скрития си потенциал. Може би това е началото на някакво ново бъдеще, бъдеще, изпълнено с надежда и възможности. Така или иначе, когато влезе в унилата сива сграда на банката и се насочи към задушната си кабинка, тя си помисли, че най-вероятно животът ще си продължи по същата равна и отегчителна пътека.