Майкл Скотт - 13-те светини

Древна магия, древна сила се вдига!

Джудит почувства как из цялото й тяло се разлива топлина. Болките по вдървените стави изчезнаха, уморените износени мускули се отпуснаха, зрението й се изостри и слухът й започна да различава множество звуци. Тя отново бе млада. Млада, пълна със сили и…

Древна магия, древна сила си отива!

Силата си отиде също така неочаквано, както и дойде, и новопридобитото й остро зрение се разми в зле фокусирана мъгла. Взе да не чува толкова ясно. Болките се върнаха.

Джудит въздъхна, уви меча в избеляла памучна нощница и го мушна под възглавницата. Когато си легна, усети твърдостта на старото желязо под главата си. Като дете имаше навика да спи с меча всяка нощ, а сънищата… сънищата тогава бяха изключителни. За нея той беше порта към въображението, към изгубени светове и вълшебни приключения. Тези сънища оформиха детското й въображение и посяха семената на професионалния й път. Когато литературните критици хвалеха нейното въображение, изпълнено с чудни подробности и цялостно изградени светове, те нямаха ни най-малка представа, че тя просто повтаря и отразява на хартия местата, които вече бе сънувала.

Като порасна, Джудит скри меча в едно старо вълнено военно палто, което висеше в дъното на килера. Сънищата тогава идваха при нея само от време на време и тя започна да ги приема безпристрастно, като махаше от тях смразяващите подробности и ги превръщаше или във фентъзи, което вървеше добре на пазара, или в приключенски книги за деца. Случваше се почти да забрави за силата на светинята, която подреди живота й по този начин.

Почти, но не съвсем.

Но ето, че някой все още вярваше, че светините притежават сила, някой бе готов да убива, за да се добере до тях.

А Сара? Къде се подреждаше тя в цялата схема? Дали нейната поява и намеса, е нещо повече от просто съвпадение? Дори и спящи, светините привличаха определен тип хора — или хора, чувствителни към трептящото сияние, излъчвано от тях, но непознаващи силата им, или хора, които целенасочено търсеха древните все още разпилени по света предмети, носещи силата. През годините Джудит срещна доста хора и от двата типа. А Сара… Джудит бе убедена, че е от първия тип, но това не беше всичко. В нея имаше някаква сила, която дори младата жена не познаваше.

Кавгата долу най-сетне свърши с тръшване на врата, след което се чу скърцането на стълбите. На вратата се почука леко.

— Влезте, Сара — каза меко Джудит Уокър, седнала в леглото.

Сара Милър влезе в стаята с глуповата усмивка. Бузите й бяха зачервени, а ръцете й леко трепереха.

— Дойдох да видя как сте — промълви младата жена.

— Аз съм добре благодарение на вас — Джудит потупа леглото до себе си. — Седнете за секунда.

Младата жена седна на края на леглото, очите й се плъзнаха из добре познатата стая, без да посмее да погледне лицето на Джудит.

— Опасявам се, че не вдигнах популярността ви сред семейството ви.

Сара сви рамене.

— Сред тях никога не съм се ползвала с популярност. Но те не са лоши, просто бяха леко изненадани, това е.

— Представям си как майка ви си мисли, че ще остана тук до края на живота си.

Сара поклати глава, въпреки че в действителност Рут Милър наистина каза, че такива хора пуснеш ли ги в къщата си, никога не си тръгват.

— Не! Нищо подобно! — отрече Сара.

Джудит се протегна и докосна ръцете на момичето. В този момент тя почувства леко съжаление заради това, което стори — използва момичето, за да си осигури безопасен подслон за през нощта, място, където не можеха да я проследят.

— Това, което направихте днес е нещо, с което можете да се гордеете — каза Джудит с нисък настойчив глас. — Действахте в духа на най-хубавите стари традиции, притекохте се на помощ на девойка в беда. — Тя стисна пръстите на Сара и се усмихна.

Сара кимна, като усети как я изпълва увереност в действията й. Беше напълно сигурна, че е направила точно каквото трябва — всичко изглеждаше правилно… докато майка й не приведе няколкостотин различни причини защо е трябвало да остави нещата да се развиват без да участва в тях. Рут Милър просто не можеше да схване защо дъщеря й не е извърнала глава и не е пресякла улицата.

— Вие вярвате ли във висша сила? — попита внезапно Джудит.

Сара сви рамене.

— Ние принадлежим към англиканската църква.

— Не, не говоря за църква. Не говоря за Бог, нито за богове, нито за каквото и да било толкова конкретно. Вярвате ли в Същество, в Дух, в силата на Доброто?